Аз не мразя Валентина, просто не я обичам. Не обичам и Юлка. И Михаил. Обичам само Муза и Дануска. И още един човек…
Глава 4
— Е, и какво каза тази твоя Нана Ким, когато й описа контактите на господин Руденко?
Следователката Галина Сергеевна се въоръжи с очила, отвори бележника си и се приготви да записва. Аз я погледнах с недоумение — не разбирах какво значение може да има този факт при разследването на убийството. Въпреки това честно напрегнах паметта си и се постарах да възпроизведа тогавашния ни разговор с Нана.
— Нищо особено — свих рамене. — Тя каза, че ще помисли, ще събере някаква информация за тези хора.
— Но дали поне някои от имената й се видяха познати?
— Да, разбира се. Дори аз ги познавах, камо ли пък тя… За някого каза, че в миналото бил криминален бос, който с всички сили се стараел да изчисти репутацията си и да пробие в светското общество като пълноправен негов член.
— Ама точно така ли каза? — Галина Сергеевна повдигна очилата си и ме погледна с любопитство. — Точно с тези думи ли?
— С тези — потвърдих аз. — Добре си ги спомням.
— И за кого се изказа така?
— Е, това не помня. Галина Сергеевна, мина толкова време, разберете…
— И никакви други имена ли не си спомняш? Имам предвид от онези, които ти е изредила Юля?
— Не, не си спомням. Тогава всичко си записах и предадох листа на Нана, а след половин час ги забравих. Нима е толкова важно?
— Знае ли човек, Павлуша, знае ли. — Следователката Парфенюк въздъхна. — Ще трябва все пак да поговоря с госпожа Ким. Надявам се нейната памет да е по-добра.
Досега приемах този случай като чисто семеен, защото само членовете на семейството и домакинството са имали възможност да извършат отравянето. Но сега обмислям и друг вариант. Защото заинтересовани партньори или съперници в бизнеса като нищо може да са влезли във връзка с някого от семейството, да са му платили или обещали нещо… Всичко е възможно. Един човек е убит, цялото семейство е под подозрение, сметките се замразяват, репутацията на фирмата е разклатена. Какво по-добро за съсипването на един бизнес?
— Павлуша — строго ме погледна тя, — май ти се струва, че говоря глупости? Че това не може да бъде? Уверявам те, ако разполагаш с опитни и ловки юристи, можеш да погубиш всеки бизнес и да унищожиш всяка фирма, като имаш налице само неопределени слухове, че собственикът в миналото е имал търкания със закона. Нашето официално правосъдие демонстрира подобни трикове постоянно, вече цялата страна му се подиграва. А пък в този случай! Едно убийство не е просто някакви си търкания, хем става дума не за миналото, а за настоящето. Добре де, вече разбрах, че ти не можеш да ми помогнеш в това отношение. Ще гледам сама да се оправя. А ти продължи да ми говориш за членовете на семейството. Кое как е било, кой кого е мразел и защо. Ето, тук съм си записала, чуй: Валентина Олеговна не обичала Лариса Анатолиевна. Анна Алексеевна също не я обича. Нали така?
— Така беше.
— Владимир Олегович не е обичал Юля. Нали?
— Юля пък не е обичала Богдана.
— Ами тя изобщо никого не обичаше — ядно отсякох аз. — Освен може би Владимир. Така го гледаше, че чак мен ме досрамяваше. Все пак й е вуйчо, а тя флиртуваше с него сякаш е чужд мъж. Но обичаше и Михаил Олегович, лепеше се за него, подмазваше му се, наричаше го вуйчо Мишенка.
— Но…
— Да.
— Е, точно това е ясно — за нея богатият вуйчо е бил източник на финансиране. А какво ще кажеш за Муза Станиславовна? От думите ти излиза, че тя е същество абсолютно безобидно и беззлобно, освен това почти не е контактувала с членовете на семейството. Как се отнасяха към нея? Какво говореха в нейно отсъствие? И после, от твоя разказ напълно изпадна Елена Тарасова. Ти само спомена, че никой не й обръщал внимание, а самата тя се е стараела да бъде колкото може по-незабележима.