— Ами… — извърнах поглед аз, — нали се стараеше да бъде незабележима. Така че и аз почти не съм я забелязвал.
— Павел, не усуквай. — В гласа на следователката прозвучаха неприятни нотки. — Първо, „почти“ все пак е повече от „нищо“. И второ, за две години сигурно си видял и разбрал много неща.
Естествено, Галина Сергеевна беше права. Но толкова не ми се искаше да говоря за Лена! Старателно отбягвах дори да я споменавам и глупаво се надявах, че ще се размине. Не, не се размина. Значи Муза Станиславовна и Елена. Добре де, тогава ще карам поред. Тоест ще разказвам на следователката избирателно, не е нужно да я натоварвам с дреболии и подробности, но как да изкомандваш спомените — те текат свободно и не искат твоето разрешение…
Както вече казах, мина седмица, през която шефът обмисля моето (всъщност на Володя) предложение да водя Дана в стрелковия клуб. През тази седмица аз разбрах, че нямам търпение да чуя това решение, и то страшно искам то да е положително. Все пак щеше да е някакво разнообразие, вече съвсем се бях сдухал. Защото работата се оказа монотонна и скучна, всеки ден едно и също, никакви промени, а времето не стигаше за развлечения и личен живот. Тоест време имаше — вечерта и цялата нощ, но нали трябваше да ставам рано! Жал ми беше за себе си.
Ето защо безкрайно се зарадвах, когато Михаил Олегович заяви:
— Ще ходите. Три пъти седмично. Промених графика на занятията на Дана с Артьом. Сега и той няма да има почивни дни.
Гледай ти! Не бях очаквал това. Защо трябваше да страда Артьом? Дявол да го вземе, излиза, че съм подложил динена кора на момчето. Получи се неудобно.
— Говорих с ръководството на клуба — продължи татенцето, — треньорът, за когото спомена, ще бъде прикрепен към Дана постоянно. Ще ходите всеки вторник, четвъртък и неделя, рано сутрин.
— Но те работят от десет — възразих плахо аз.
— Разбрах се с тях да работят с Дана от осем и половина. Ще тръгвате в седем, тъкмо в началото на работното ти време.
Мда, от това нищо не спечелих. Хем толкова се надявах преразглеждането на графика да ми позволи поне от време на време да ставам по-късно! За три седмици вече ми беше писнало да ставам в шест, все пак това не е моят режим, свикнал съм на друг живот и този войнишки ритъм здравата ми беше омръзнал. Обаче шефът, а! Поприказвал си с ръководството на клуба, лично научил всичко, проверил думите ми, спазарил специални условия за дъщеря си.
— Ето. — Той ми подаде пластмасовия правоъгълник на кредитната карта. — Тази карта е твоя. Не забравяй да се подпишеш на обратната страна. Превел съм пари по нея, за да плащаш в клуба. Но само в клуба, разбра ли? Лично за себе си — нито копейка. Надявам се, разбираш, че това се проверява за пет секунди, банката ми дава извлечение и аз ясно виждам откъде идва сметката. Ако дори една сметка дойде не от клуба, ще те уволня. Не понасям крадци.
— А по едно кафе след стрелбата? — попитах нахално.
— Аз ще се оправя, не съм дете, но Дана е на петкратно хранене, в клуба ще трябва да й купя нещо за ядене.
— Естествено — кимна Михаил Олегович. — И на Данка ще купуваш, и ти ще ядеш. За какъв ме имаш? Какви са тези странни въпроси?
— Имам ви за шеф.
Май в този момент попрекалих, но толкова се зарадвах на разрешението да ходим в стрелковия клуб, че временно изгубих чувството си за мярка и дистанция. Просто свят ми се зави от възторг и мозъкът ми се размъти. Но татенцето реагира съвсем адекватно, явно беше в добро настроение.
— Добре, правилно. По-добре да зададеш излишен въпрос, отколкото да действаш на своя глава и после да си скубеш косите. Имаш ли други въпроси?
Е, щом се захвана такова пиянство… Добре, ще рискувам.
— Имам. С какви пари ще плащам за бензина? Разстоянието е голямо.
— Какво общо има тук бензинът? — учуди се татенцето. — Нима мислиш, че ще ти позволя ти да караш Дана? Ще ви дам кола с опитен шофьор. Не се обиждай, Павел, но не мога да поверя дъщеря си на човек, който е претърпял сериозна катастрофа.
— Но аз не бях виновен! Мога да ви покажа всички документи от милицията, за катастрофата беше признат за виновен оня идиот! Аз нищо не съм нарушавал.