— Това няма значение. Има хора, които привличат неприятностите, а има и такива, които привличат травми и опасни за живота и здравето ситуации. От тях нищо не зависи. Такива са си по рождение, по природа. Може и да не си виновен, но привличаш… А аз не мога да рискувам с Дана. Край, това не подлежи на обсъждане.
Браво бе, зарадва ме. Вярно, чутото не беше приятно, но на фона на предстоящото пътуване ядът ми бързо се разсея.
Не бях взел предвид обаче най-важното — моята питомка Богдана Руденко. Нейната реакция се оказа напълно предсказуема, просто — нали съм си глупак! — не бях помислил за това.
— Никъде не отивам — тросна се тя, още щом й съобщих за заниманията със спортинг.
— Защо?
— Не отивам — и толкоз.
— Ами кажи го на баща си — коварно я посъветвах аз.
— Казах му. Казвам го и на вас.
Казвала му е значи… А татенцето въпреки това е решил. Добре де, ще напредваме с бавни стъпки.
— Дана — подзех кротко, — разбери, това е необходимо. Необходимо е, ако с тебе искаме да постигнем резултат. В условията на твоята тренажорна не можем да осигурим целия комплекс от мерки, които са ни нужни. Трябва не само да правиш упражнения, но и просто да ходиш. Непременно трябва да ходиш.
— Но аз ходя! Нали два пъти на ден по половин час съм на пътеката! Не е ли достатъчно?
— Ходиш, но в помещение. Вярно, отваряме прозорците, но то не е същото. Трябва да ходиш и да се движиш на чист въздух, извън града, та организмът ти да получава поне малко кислород, тогава обменните ти процеси ще се задействат. Без кислород няма да успеем. В центъра на Москва просто го няма, тук всичко е замърсено.
— Няма да ходя — отсече Дана и се извърна.
Мда, малко бавно схващам. Но пак добре, че изобщо схващам. Отидох при нея, с едната ръка я хванах за рамото, с другата обърнах главата на Дана така, че да ме погледне в очите.
— Обещавам ти — казах тихо, — че ако някой посмее да издума каквото и да било, ще го разкъсам. Веднага, на парчета. Но ако съм до тебе, никой няма и да посмее.
С тези думи доближих до очите й бицепса си и й демонстрирах раздвижените под тениската мускули, като при това направих страховита физиономия. Опитът беше сполучлив: Дана се поусмихна. Още половин час от определеното за занимания време отиде за уговаряне, но в края на краищата убедих хлапачката.
И ето, че настъпи дългоочакваният вторник. Когато в седем без пет паркирах колата си пред дома на Руденко, забелязах непознат бял рейндж роувър. Уж бях изучил наизуст всички автомобили, които стояха тук сутрин, но този всъдеход виждах за пръв път. Дали не беше колата с опитния шофьор, която бе се заканил да изпрати татенцето? Леле-мале! Такова нещичко струва, кажи-речи, сто хиляди долара.
Така се и оказа. От роувъра слезе лично татенцето и тръгна право към мен.
— Дана е вече в колата — съобщи ми мрачно той. — Тръгвайте.
Нещо в гласа му не ми хареса, но щом се качих в разкошното купе, веднага схванах каква е работата. На задната седалка, свряна в ъгъла, се беше сгърчила ридаещата Богдана. Ясно. Остави ме да я убедя, но щом се стигна до тръгването, се уплаши. При това не й предстоеше нищо страшно, отивахме не към гимназията, където я бяха оскърбявали. Тя се плашеше просто защото отдавна не беше ходила никъде. Бе отвикнала да вижда чужди хора, кола, път. Беше изгубила навика за съществуване извън жилището и затова я обземаше обикновена паника. Ох, колко прав се оказа чичо й Володя! Щом сега пътуването с кола, заедно с добре познат човек, буди у нея такъв ужас, какво ли щеше да стане, ако беше останала вкъщи още известно време? Дори е страшно да си го представи човек.
Добре, паниката е естествена, но как да се справя с нея? Да не съм психиатър? Какво да правя?
— Тръгваме ли? — обърна се към мен шофьорът.
— Да, да, тръгваме — побързах да отговоря с опасението, че Дана може да изскочи от колата и да се върне вкъщи. Какво щях да правя тогава? Щях да я влача ли? Или щях да я нося на ръце? Страхотна картинка ще бъдем! Трябваше да тръгваме, докато тя ридаеше и не виждаше нищо. И още един въпрос: дали трябваше да я успокоявам, или да седя мълчаливо и да чакам тя да се наплаче и да спре? Нямам много опит с такива неща.
Притеглих момичето към себе си и започнах да го галя по главата, като говорех:
— Няма нищо, че те е страх. Това е нормално, всеки би се страхувал в такава ситуация, дори аз. Знаеш ли, много добре си спомням колко зле се чувствах, когато излязох от болницата. Лежах там половин година и когато ме изписаха, вървях из града и нищо не разбирах. Виеше ми се свят, краката не ме държаха, не можех дори да мисля. За половин година съвсем бях отвикнал от света. И ти си отвикнала. Но не се бой, аз непрекъснато ще бъда до теб и ти обещавам, че нищо лошо няма да ти се случи. Никой няма да те обиди, просто няма да го допусна.