— Аз съм непохватна — хлипаше в отговор Дана, — тромава съм и дебела, нищо няма да направя. Всички ще ми се смеят. Защо ме карате там? За да се опозоря ли?
Вътрешно се усмихвах. Тя още няма представа как протичат тренировките в спортинга. Стоиш на площадката с инструктора и наоколо няма никого, нито един страничен човек и никой не вижда как стреляш. Никой не вижда дори лицето ти, само гърба, защото лицето ти е обърнато към летящите мишени, тоест към зоната на стрелбата, а там, както е напълно ясно, хората не ходят. Да, но аз знаех всичко това. И после, проявих нужното благоразумие (все пак не съм пълен идиот!) предната вечер да се обадя в клуба, да се свържа с Анатолий Викторович Николаев и да му обрисувам проблема. Треньорът ме увери, че всичко е разбрал и не бива да се тревожа за нищо.
Около половината път изминахме с риданията, но втората половина беше по-спокойна. Поредното мъчение започна, когато стигнахме на територията на клуба и шофьорът Василий паркира на площадката пред него. Дана отказа да слезе от колата.
— Дана, трябва да слезеш — взех да я уговарям търпеливо.
— Знам — съгласяваше се тя през зъби.
— Слизай тогава.
— Не мога.
— Защо?
— Страх ме е.
— Но нали съм с тебе. От какво те е страх? Тук никой не те познава, никой не се интересува от теб. И изобщо, официално клубът работи от десет часа, сега е само осем и двайсет, няма никого, освен служителите. Слизай.
— Не мога. Няма да сляза. Да се прибираме.
Не знам как щеше да свърши всичко, ако не беше ми провървяло. На паркинга спря кола, от която слезе треньорът Николаев. Разбира се, не ме помнеше, което не беше чудно — такива като мен, дето идват да се позабавляват и да пострелят, са много. Но аз го помнех прекрасно и веднага го познах. Едър и як човек, над петдесетте, широкоплещест, с необикновено добри очи и ласкава усмивка. Помахах му за поздрав. Николаев очевидно веднага разбра, че именно ние сме гостите, заради които са му наредили да започва работа в осем и трийсет вместо в десет. Дойде, стисна ми ръка и надникна в купето.
— Е, как е, красавице, готова ли си?
Не знам кое надделя у Дана — паниката или доброто възпитание. Вероятно второто, защото тя не пожела да се излага пред чуждия човек и тромаво заслиза от колата. Беше невъзможно да я гледаш, без да те заболи сърцето: бледа до синьо, тресе се, очите й — подпухнали от сълзи. Хванах я здраво под ръка, притиснах лакътя й и я поведох подир треньора към клубното здание, където трябваше да се запишем в специалния журнал и да вземем пушка и патрони.
— Дана, това е твоят треньор, казва се Анатолий Викторович.
— Много ми е приятно — измънка тя.
Господи, краката й се преплитаха от страх и тя постоянно се спъваше. Трябва да отдам дължимото на Николаев — той всичко видя, всичко разбра и заговори. Бавно, спокойно, с шеги и смешки разказваше как е уредено всичко в клуба, показваше площадките, покрай които минавахме, припомняше си някакви ловджийски лакърдии. Стори ми се, че ръката на Дана, притисната до хълбока ми, леко се отпусна, при това тя се спъваше вече по-рядко, с времето в този октомврийски ден бяхме извадили късмет, въздухът беше пронизващо свеж и прохладен, небето — безоблачно, а слънцето, което Дана не беше виждала толкова време — гарантирано. За активизирането на обменните процеси най-важното условие са слънцето и изобщо, ярката дневна светлина — това ми беше обяснила моята всезнаеща приятелка Света.
В клубното здание заведох Дана до бюрото, зад което седеше симпатично чернокосо момиче, и побутнах към нея разтворения журнал за регистрация на стрелците.
— Напиши си трите имена, а тук се подпиши.
Дана послушно взе химикалката и по това, че на два пъти я изпусна, разбрах, че все още не се е успокоила окончателно. А написаното беше учудващо разкривено, макар че момичето имаше прекрасен почерк, аз го бях виждал. Николаев избра пушка за нея, получи патроните, аз взех два чифта наушници за себе си и за Дана и всички тръгнахме към учебната площадка.
— Никога ли не си стреляла в стрелбище? — попита я треньорът. — И не си се занимавала със стрелба?