— Не съм.
— Това е добре. Винаги е по-лесно да обучаваш, отколкото да променяш придобити навици. Е, красавице, застани ето тук, на трети номер.
Дана се обърна към мен и аз весело й намигнах, след като с удовлетворение забелязах по личицето й учудване: ти да не си помисли, че те лъжа, като ти казах, че е по-лесно да се учиш, отколкото да преодоляваш придобити навици? Ето, и този вещ човек го потвърждава.
Дори с някакво вълнение очаквах чудото, защото не бях забравил как Николаев ме беше учил и вярвах, че той и сега няма да излъже очакванията ми. И чудото стана. Буквално пред очите ми. Той стоеше до Дана, държеше ръката си на цевта и говореше:
— Не бързай, погледни мишенката, полюбувай се как лети, сега я нацели на мушката, погали я, разбери каква е траекторията й, а сега се отмести малко по тази траектория — и изстрел!
И чинийката стана на парчета.
— Ето, че я няма мишенката — ромолеше ласкавият глас на треньора, — ти я уцели. Браво на момичето! Имаш страхотна пластика. Отличен изстрел. Класика.
След всеки втори изстрел аз скачах и помагах на Дана да презареди пушката — още не й достигаха силиците, за да пречупи цевта. След двайсет и четвъртия изстрел, когато вече отварях втората кутия патрони, тя изведнъж каза:
— Ще опитам сама.
И опита. Далеч не от първия опит, но Дана успя самостоятелно да презареди пушката и ме погледна с такава гордост, а в очите й се четеше такова щастие, че аз разбрах: успяхме. Тя ще идва в клуба. И ще стреля.
Но се оказа, че рано съм се зарадвал. Не всички изпитания бяха свършили.
Дана приключи със стрелбата и ние се върнахме в клубното здание. Трябваше да платя, след което (според графика) трябваше да нахраня Дана. А и аз, да си призная честно, бях ужасно гладен — както винаги, не бях успял да закуся. Тоест бях гаврътнал чаша кафе вкъщи, практически в движение, между бръсненето и обуването на дънките, но нали съм млад здрав мъж, винаги ми е нужна солидна и калорична закуска. Дана обаче не беше очаквала перспективата да се озове в клубния ресторант и когато вместо към изхода я поведох в съвсем друга посока, отново изпадна в паника. В ресторанта имаше хора. Посетители. Не много, само трима, но имаше и това хвърли момичето в поредния пристъп на страх.
— Защо отиваме там? — ужасена прошепна тя, като ме дръпна за ръкава.
— Втората закуска — поясних кратко.
— Хайде да ядем вкъщи — примоли се Дана. — Моля ви се. Да си вървим.
Но аз бях непреклонен. И въпросът не беше само в моята задача строго да спазвам режима й. Просто си спомних вкуса на миналия живот, когато ходех по скъпи клубове и се чувствах богаташ. Тук ми харесваше всичко, миришеше на пари, на солидност, на престиж, така че ми се искаше да постоя повече време. Да седна на мекото диванче, да протегна крака, да пийна хубаво кафе, да хапна красиво сервирана закуска. После да платя с кредитна карта (всичко като при богатите!) и чак след това красиво да си тръгна със скъпа кола с шофьор. И нищо, че този живот не е съвсем мой, че е платен от татенцето. Ще дойде време, когато ще се върна в него. Непременно ще се върна.
— Вкъщи ще обядваш. А сега трябва да хапнеш нещо съвсем леко. Избери място.
Дана избра диванче в ъгъла (можеше ли да се предположи друго!) и седна с вид на обречена на смърт жертва. Тримата посетители не ни обръщаха ни най-малко внимание, никой не се обръщаше, не я сочеше с пръст, не клатеше укорително или смаяно глава. С една дума, небето засега не рухваше. За себе си поръчах омлет и еспресо, за Дана — зелен чай и пресни боровинки.
— Няма ли да желаете десерт? — предложи усмихнатата сервитьорка. — Имаме много вкусни десерти, както и сладки палачинки с плънка от ванилов крем.
Е, Богдана Руденко, яви се на изпита. Аз ще мълча като партизанин. Ти ще трябва да отговориш. Сигурно е жестоко от моя страна, но искам да ми покажеш какво си постигнала през трите седмици работа с мен и тази сутрин. Искам да започнеш да разговаряш с непознат човек, и то не с такъв определено добър и ласкав като Анатолий Николаев, а с когото и да било, с първия срещнат. Е, и естествено да намериш у себе си сили да се откажеш от сладкия десерт.
Дана ме гледаше и чакаше. А аз на свой ред гледах нея и чаках. Тя разбра, че няма място за отстъпление, и промълви:
— Не, благодаря, само боровинки.
Виж, на мен ужасно ми се ядяха сладки палачинки, каквито винаги бях хапвал тук и които много ми харесваха. Но да ги ям пред очите на Дана щеше да бъде нечовешко. Може би по-късно, след два-три месеца, когато тя окончателно забрави вкуса на десертите и няма и да й се ядат, аз отново ще започна да си поръчвам. Още е рано.