Джеймс Хадли Чейс
Всичко си има цена
ГЛАВА ПЪРВА
В една гореща юнска нощ се шляех пред едно от онези излъскани холивудски нощни клубчета, в които никога няма свободни места за хора без петцифрен доход, когато висок мъж в смокинг премина през въртящите се врати като че ли прострелян от пистолет.
Веднага познах по неподвижния поглед и вцепененото изражение, че е натряскан до козирката. Беше индивид на средна възраст, с гарваново черна прошарена коса, лице като презряла слива и мустак не по-дебел от добре охранена гъсеница. Трябва да е бил доста красив, преди тенът му да се влоши толкова, но тази морава кожа разваляше всички претенции, които би могъл да има за холивудски красавец.
Той слезе по шестте ниски стъпала, водещи надолу от клуба, като че ли те не съществуваха и се отправи към главната улица, претъпкана с бързо движещи се автомобили. Трябваше да си гледам работата и да го оставя да си крачи към смъртта. Ако бях постъпил така, щях да си спестя куп неприятности. Вместо това, точно когато той стигна бордюра все още на висока скорост и точно когато един огромен пакард, движещ се доста по-бързо, щеше да го размаже, ако беше направил още една крачка, аз протегнах ръка, сграбчих го и го издърпах назад.
Пакардът изсвистя с гумите си покрай нас. По опуления поглед и зяпналата уста на шофьора — дебел, мургав мъж с бакенбарди и влажни очи, разбрах, че му е напълно ясно колко близо е бил до обвинение в неиредумишлено убийство.
Пияният се стовари върху мене с омекнали колене.
— Дявол да го вземе, малкия, — каза той, — бях на косъм. Откъде изскочи тоя смотаняк?
Аз го отблъснах, задържах го с ръка и се приготвих да си тръгна, но се спрях. Бях впечатлен от кройката на смокинга, златния часовник и всичко останало по него, което вонеше на пари. Единственото нещо, на което не мога да устоя, освен на една красива жена, това е миризмата на парите.
Ето защо аз изчаках и когато той се залюля несигурно, го задържах.
— Ти спаси живота ми — изрече той. — Тази кола щеше да ме премаже, ако не беше толкова бърз. Това е нещо, което не мога да забравя.
— Знаете ли къде отивате? — запитах аз, поемайки по-голямата част от тежестта му върху протегнатата си ръка.
— Разбира се, че знам къде отивам. Отивам си вкъщи, ако мога да си намеря колата.
— Вие ли ще карате?
— Разбира се, че аз ще карам. — Той премигна срещу мене и след това ми се ухили.
— Е, добре де, малко съм пийнал, но к’во от това?
— Не можете да карате в това състояние — казах му аз.
— Може би имаш известно право, но пък не мога и да вървя, нали? Така че какво да правя? — Той се отдръпна, като се заклатушка несигурно, задържа се и ми се усмихна широко и очарователно.
— Виж сега, малкия. Влез ми в положението. Бъди приятел. Ти ми спаси живота. Помогни ми да си намеря колата. Тя е кремавосин ролс-ройс с гюрук ръчна изработка и аз не се майтапя.
Погледнах нагоре-надолу по улицата, но не видях никакъв кремавосин ролс с гюрук.
— Къде е колата?
— Някъде отзад. Дай да се крепим един друг и да отидем да я потърсим.
Предложих му ръка и се придвижихме на къси, резки тласъци до паркинга зад нощния клуб. Почти успя да ме събори веднъж, той самият наистина падна, но накрая се добрахме до колата.
Ролс-ройсът, кремавосин, със свален гюрук, изглеждаше много лъскав. Позеленях от завист само като му хвърлих един поглед. Ако си помислиш за грижите и любещото внимание, с което го бяха обсипали производителите, си струваше цената, каквато и да беше тя.
— Ела с мен вкъщи — рече пияният, придвижвайки се като сомнамбул до мястото на шофьора. — Ела да му пийнем по едно. Това е най-малкото, което мога да направя за човек, спасил ми живота.
— Ще дойда с вас — отвърнах аз, — но няма да карате вие. Не ми се иска да олющите тази красавица.
Нещо в гласа ми го накара да се вторачи, после той се засмя.
— Сладка е, нали? И аз мисля така. Можеш ли да се справиш с нея?
Казах му, че мога.
— О’кей, малкия, води ме вкъщи.
Той се добра до другата врата, отвори я и се разля на седалката.
— Хил Крест Авеню № 256, втората отляво на булевард „Сънсет“.
Отворих масивната врата и се отпуснах върху нещо, приличащо на малко висящо облаче. Докато запаля двигателя, пияният вече беше изключил. В момента, в който главата му докосна меката тапицирана облегалка, очите му се притвориха и животът престана да съществува за него.
На кормилото имаше регистрационна табелка. Хвърлих й един поглед. Разбрах, че се казва Ърл Дестър и наистина живее на Хил Крест Авеню 256 — един от най-луксозните жилищни райони в Холивуд. Човек не може да живее на това авеню, освен ако няма надиплени куп мангизи.