— Не ми се иска да те застрелям — задъхано промълвих аз, — но ще го направя, ако мръднеш.
— Дай ми това писмо — продума задавено Хелън.
— Казах не и толкоз. А сега се махай от пътя ми!
— Ще съжаляваш…
— Не чак толкова, колкото ако ти го дам. Започнах бавно да се придвижвам напред. Тя отстъпи, заобикаляйки ме, докато стигнах до вратата. Отворих я, без да свалям очи от Хелън.
— Ще поговорим пак утре. Почивай си. Аз ще се оправям с тази работа. Ти трябва само да кажеш амин.
Излязох в коридора, затръшнах вратата, обърнах се и спринтирах надолу по стъпалата, навън от къщата към гаража.
Вмъкнах се в ролса, включих двигателя и подкарах бързо по алеята. Не си отдъхнах, докато не оставих писмото и пистолета на Дестър на сигурно място в един денонощен сейф. Сложих ключа от сейфа в един плик, надрасках бележка до моя банкер да задържи ключа, докато ми потрябва. Пуснах плика с ключа в пощенската кутия на банката. След това се върнах вкъщи.
Спах само няколко часа тази нощ. Трябваше да помисля и организирам много неща. Не се опитах да размисля как да представя самоубийството на Дестър като убийство. Имаше време за това. Сега ми предстоеше да обясня отсъствието му на всеки, който би се заинтересувал, и да задържа кредиторите, които сигурно щяха да нахлуят, след като вече знаеха, че е останал без работа. Чудех се как ще ги спра да не изнесат цялата къща и разбира се, най-вече фризера.
Мислех си дали бих могъл да намеря някаква отдалечена самотна къщичка, която да наема и да пренеса фризера, но реших, че рискът е твърде голям. Хелън и аз нямаше да можем да го пренесем със собствени сили. Беше твърде тежък. Ако се разбереше, че сме преместили фрузера, полицията или Мадъкс можеха да надушат следа, фризерът трябваше да си остане там, където е: пред погледа на всички и аз трябваше да се надявам и да се моля на бога на никого да не му хрумне да надникне вътре.
До изгрева на зората вече бях обмислил доста добре следващите си ходове. Станах малко след шест часа и отидох до къщата. Качих се до спалнята на Хелън, завъртях дръжката и бутнах вратата.
Ранното утринно слънце надничаше през процепите на щорите. Тя лежеше по гръб, блестящата и червена коса беше разпръсната по възглавницата. Тя пушеше и ме изгледа с безизразно лице.
Затворих вратата, отидох до леглото и седнах до нея.
— Здравей — поздравих я аз. — Още ли ме мразиш?
— Какво направи с писмото? — запита тя.
— То е в един сейф, до който само аз имам достъп. Забрави за писмото. Няма смисъл да се караме. Ние сме съдружници в сделка за три четвърти милион долара. За какво да се караме?
Тя не каза нищо, но погледна настрани и неспокойно раздвижи дългите си крака под завивката.
— Е, имаше няколко часа да поразмислиш — продължих аз. — Какво е решението ти? Да започваме или не?
— Как ще го направиш?
— Не знам все още. Дори не ми се иска да помисля как ще го направя, ако не съм съвсем сигурен, че и ти ще участваш. Знам едно: имаме почти стопроцентов шанс да успеем. Не бих го казал, ако не го мислех. С мене ли си или не?
Тя кимна с глава.
— С тебе съм.
Наведох се и я целунах. Очаквах да се дръпне, но се излъгах. Тя остана неподвижна, като гледаше в тавана, и все едно, че целувах някаква статуя. Сигурно Дестър е получавал такива целувки доста време, докато се хване за бутилката. На мене обаче ми трябваше повече от една хладна целувка, за да се превърна в пияница.
Аз и се ухилих.
— Не се сърдя, да знаеш.
Тя просто ме изгледа с празен поглед. Спомних си какво беше казал Дестър за любовта към нещо мъртво.
— О’кей, остани си в айсберга — казах аз. — Има по-важни неща, за които да мислим. Трябва да съберем малко пари. Това е първото необходимо условие. Искам всичките бижута, които имаш и каквото може да донесе пари.
Тя се съживи изведнъж.
— Няма нищо да ти дам!
— Не бъди тъпачка! Трябва да имаме средства, ако искаме да успеем. Поставям две хиляди долара в общия кюп. Трябва да се разделиш с всичко, което имаш. Заминавам веднага за Сан Франциско да продам кадилака.
— Това е моята кола! Да не си я докоснал! Аз я пуснах и станах.
— Трябва ли да ти повтарям дума по дума? Днес е събота. Възможно е нищо да не се случи. За утре е сигурно, но в понеделник кредиторите ще чуят, че е напуснал студиото и ще започнат да пристигат с коли, пеша, с велосипеди и таксита. Ще прииждат на тълпи. Трябва да се приготвим. Трябва да ги накараме да повярват, че Дестър има пари. Ще изберем двама-трима от най-досадните и ще им платим. Те ще пуснат приказката и с малко късмет, другите ще се въздържат. Отсега нататък аз ще бъда личният секретар на Дестър. Предложили са му работа в рекламната телевизия: сериозна работа. В момента той е в Ню Йорк да преговаря за заплата, която ще надхвърли всички пари, заплащани в телевизията преди това. Аз уреждам работите му, докато се върне от Ню Йорк.