Докато отнеса бутилките в кухнята и ги наредя върху капака на фризера, Хелън, облечена в панталони и пуловер, се присъедини към мене. Застана, загледана в редиците бутилки, и напрежението започна да напуска лицето и. Разбра, че съм прав.
— Надникна ли вътре? — запита тя.
— Да, погледнах. Той е добре. Не се тревожи за него. Давай, имаме много работа. Трябва да сложим в ред къщата. Когато дойде момичето, трябва да намери един нормално функциониращ дом.
Трепахме се като роби до обяд. Почистихме, лъснахме и проветрихме стаите. Аз отидох до градината и набрах един букет цветя. Оставих ги на Хелън, качих се горе и приготвих стаята за момичето. Възнамерявах да я настаня в стаята на другия край на коридора, защото беше далеч от спалнята на Хелън и прозорецът гледаше към източния край на градината, без да се вижда гаража. Докато оправях леглото, чух звъна на телефона. Отидох до стълбището с разтуптяно сърце. Хелън излезе от столовата и погледна нагоре. Красивото и лице беше побледняло и застинало.
— Хайде, вдигни слушалката — подканих я аз.
Тя влезе в дневната.
Запалих цигара и зачаках. Чувах я да говори, но не можех да разбера какво казва. Докато слизах по стъпалата, Хелън затвори телефона и излезе от дневната.
— От „Холивуд Рекордър“ бяха — каза тя, когато отидох при нея в преддверието. — Искаха потвърждение за работата в телевизията. Казах им, че не е в града и не знам нищо за неговия бизнес.
— Точно така — замислих се аз за момент. Хамърсток сигурно беше започнал да дрънка наляво и надясно, но това не беше толкова важно, защото вече бяхме предизвестени. — Не си мисли, че те ще се задоволят с това. Ще дойдат тук. И останалите драскачи също Ще се домъкнат. Не искам да ме намерят тук. Ще трябва ти да се оправяш с тях. Аз взимам буика и изчезвам до края на деня. Свържи се сега с агенцията и намери момиче. Обади се на Бърнет и му определи среща за утре. Звънни в санаториума „Белвю“ и ги попитай дали могат да приемат съпруга ти. Ако кажат, че веднага могат да направят това, започни да го усукваш. Няма да започваме нищо преди края на седмицата. Ще го направиш ли?
Тя кимна утвърдително.
— Тогава да тръгвам. Ще се върна по някое време довечера. Разбра ли всичко?
— Какво ще правиш?
— Няма значение какво ще правя. Ти се погрижи за твоята работа, а аз ще се погрижа за моята. Ако намериш момиче, кажи и, че Дестър си е в стаята. Довери и се. Кажи и, че е болен и никой не трябва да знае, защото може да пропадне една сделка, с която той се занимава в момента.
— Тя вероятно ще каже на приятелите си — забеляза остро Хелън. — Не можем да си разрешим това.
— Нейните приятели не влизат в сметката. Стига да не каже на пресата или на кредиторите му, останалото не е важно. Както и да е, с малко късмет тя няма да има възможност да каже на никого, докато не предприемем следващия ход, а тогава вече няма да има значение. Единственото нещо, което тя трябва да знае е, че Дестър е болен и е горе в стаята си.
— Защо не ми кажеш какво замисляш? — запита нетърпеливо тя. — Защо си толкова дяволски тайнствен?
— Не съм тайнствен. Карам едно по едно. Даже и аз не знам как ще изработим нещата, но докато се върна, ще имам някаква идея.
Оставих я, отидох в гаража, извадих буика и го подкарах по авенюто. Отправих се през Глендейл към шосе номер сто и едно.
Карах внимателно. Денят беше ясен и горещ, без никакви индустриални пушеци. Движението по шосето беше доста оживено. Спрях за обяд във Вентура и към три часа преминах през Бенъм към Санта Барбара. Огледах санаториума „Белвю“, който беше на закътано място заедно с частния плаж, ограден от триметрови стени. Като гледах тези стени, имах чувството, че един пияница щеше да види бая зор, докато се измъкне, влезеше ли веднъж вътре.
Обърнах колата и се поразмотах из района като някой самотен бизнесмен, излязъл да подиша малко чист въздух в неделя. Отварях си очите на четири и привиквах с околността. Забелязах два полицейски пункта на четири мили един от друг, пред които имаше полицейски патрули, възседнали своите мотоциклети, наблюдаващи движението със студени, зорки очи. На петнайсет мили от Санта Барбара, съвсем близо до Карпинтерия, един тесен черен път, водещ настрани от шосето, привлече вниманието ми. Завих с колата по него и след около миля излязох до едно лесничейство. Имаше три големи дървени бараки и около двадесет акра млади борчета и ели. Паркирах буика, бутнах вратата от бодлива тел и се разходих наоколо. Мястото беше пусто. Надзърнах през прозорците на бараките. Една от тях беше лаборатория, а другите две — офиси. Предположих, че ще са пълни с трудолюбиви работници през седмицата, но за неделя това беше мястото, което търсех. Почти бях успял. В лесничейството се криеше разковничето.