Беше след девет и половина, когато преминах през портата и спрях пред гаража.
Видях светлина в дневната, когато погледнах към къщата. Чудех се дали Хелън се е справила, докато ме нямаше. Дали е наела момиче и как е подработила пресата. Излязох от колата, отидох до къщата, отворих входната врата и влязох в преддверието.
Застанах неподвижно за момент и се ослушах. Стори ми се, че някой прелиства страниците на книга. Пристъпих към дневната и се спрях на вратата.
Едно момиче седеше на един от фотьойлите с книга в ръка и светлината от декоративната лампа падаше изцяло върху нея. Беше мургава — черната и лъскава коса с кафяви оттенъци се спускаше на големи естествени вълни върху раменете и. Беше вероятно на двайсет и три — двайсет и четири години и хубава. Момичето вдигна очи и аз видях, че са кристално сини.
Всички жени, които познавам и които съм познавал, попадат в следните категории: ласкателки, тарикатки, търсачки на мангизи и навити мацки. Всички бяха много печени. Ако случайно се споменеше думата „девствена“, те си мислеха, че е във връзка със състоянието на почвата. Бях виждал на кино или разходка много мили, приятни момичета от колежи, но никога не се бях занимавал с тях. Бях сигурен, че няма да получа това, което искам от тях, и не желаех да си губя времето. Тъй че не ги закачах.
Това момиче, което седеше на фотьойла и ме гледаше, влизаше в категорията на добрите момичета. Беше ясно не само от откритото, естествено изражение, но и от роклята, обувките, които носеше, и начина, по който сресваше косата си.
— Здрасти — поздравих аз. — Предполагам, че сте новата помощница. — Слязох по трите стъпала в гостната и се запътих към бара. — Аз съм Глин Неш. Мисис Дестър спомена ли за мене?
— О, да, мистър Неш — отвърна момичето и остави книгата си. Изправи се на крака. — Аз съм Мариан Темпъл.
— Радвам се, че се запознахме. — Аз плиснах малко уиски в една чаша. — Ще пийнете ли, мис Темпъл?
Тя се усмихна и каза, че не пие. Имаше хубава, жизнерадостна, приятелска усмивка, без нищо двулично или престорено. Нямаше навити мацки, нямаше секс.
Аз допълних уискито с вода, пуснах бучка лед, разбърках сместа и отпих дълга глътка.
— Тук ли е мисис Дестър? — поинтересувах се аз.
— Тя е при мистър Дестър и му прави компания. Запалих цигара и отнесох чашата си до един стол близо до нейния.
— Седнете, мис Темпъл. Не исках да прекъсна четенето ви. Нещо добро ли е?
Тя седна.
— Стигнала съм до третия том на Гибънз „Упадък и разложение“ — отвърна момичето. — Чели ли сте го?
— До третия том не съм стигал — сериозно казах аз. — Това е за Римската империя, нали?
Тя каза, че точно тази книга има предвид.
— Не е ли малко суха? Аз си падам по сензационните списанийца. Реймънд Чандлър е най-сериозното, което съм чел.
Тя се разсмя.
— Имам намерение да отида в Рим следващата есен. Искам да навляза в атмосферата.
— Така ли? А защо в Рим?
— О, винаги съм искала да отида там, и във Франция също.
— Какво става с Париж? Казват, че имало повече развлечения в Париж.
— Ще се задоволя с Рим.
Довърших питието си и си седях, като я гледах и премятах чашата в ръцете си. Стори ми се, че не прилича на прислужница. Това хлапе току-що беше излязло от колежа.
— Заради това ли приехте тази работа? За да пестите за Рим?
Тя кимна.
— Ще ставам архитект. Последните ми изпити са към края на следващата година. Мислех си, че тази работа ще ми донесе малко извънредни пари, докато довърша с четенето за изпитите.
— Да-а, — не бях решил как да я възприема, а и не бях напълно сигурен дали Хелън не е направила грешка. Щях да бъда по-спокоен с някоя тъпа безмозъчна патка, отколкото с това момиче, което очевидно не беше глупачка. — Е, не мисля, че мисис Дестър ще ви кара да работите до смърт.
Тя поклати глава и се засмя.
— Мисис Дестър е просто прекрасна. Каза ми, че мога да използвам тази стая, когато не и трябва на нея. Чувствам се вече почти като у дома.
Протегнах краката си.
— Каза ли ви за мистър Дестър?
— Да. Не е ли срамота? Гледала съм всичките му филми. Мисля, че е най-добрият режисьор.
— Точно така. Виждали ли сте го някога? Тя поклати глава.
— Само снимки. Защо питате?
Аз направих недоволна гримаса.
— Ами, знаете защо. Той работеше много усилено и много се промени. Нервите му са съсипани. Тя каза ли ви, че ще го заведе в санаториум веднага щом могат да го приемат?
— Да.
Погледнах я с ъгълчето на очите си. Тя ме очароваше. Разговаряхме вече шест-седем минути и нито веднъж не се беше опитала да ми покаже коленете си или пък да изпърха с мигли срещу мене.