— Какво става?
Аз се окопитих. Толкова бях паникьосан, че ми се повръщаше.
— Какво има, мистър Неш? Зле ли ви е? Аз и се ухилих със скована уста.
— Не знам, много зле се чувствам. Сигурно съм ял нещо, което не ми понася. Не се плаши, ще се оправя.
Тя пристъпи бързо до мене и сложи хладна длан на челото ми. Изведнъж ми се прииска да ме прегърне, да ме избави от кошмара на Дестър, фризера и всичко, в което се бях набъркал.
— По-добре да полегнете.
Направих усилие, отдръпнах се от нея и я потупах по рамото.
— Добре съм. Ще отидеш ли до дневната да ми донесеш едно голямо уиски? Ако пийна, ще се оправя напълно.
Тя излезе бързо от кухнята и я чух как тича по коридора към дневната. Отидох бавно до фризера. Ключът за мотора беше монтиран на стената точно до него. Някой го беше изключил. Леко, с трепереща ръка, натиснах ключа и чух как моторът се връща към живот с енергично бръмчене. Колко дълго е бил изключен? Какъв ли ефект е имало това върху Дестър?
Температурата във фризера беше такава, че ако се изключи или се развали мотора, нямаше да има промяна на съдържанието поне за четири часа. Дали беше изключен по-дълго време? Дали това мистериозно изключване не беше съсипало плана ми?
Изключих го отново и тъкмо се бях отдръпнал, когато влезе Мариан с чаша неразредено уиски в ръка. Взех чашата и изсипах съдържанието и в гърлото си. След това оставих чашата и и се усмихнах.
— Сега съм добре. Съжалявам, ако съм те уплашил. Трябва да съм ял нещо … — не завърших думите си.
— Сигурен ли сте, че се чувствате добре?
Тя застана близо до мене, като ме гледаше тревожно с кристалносините си очи. Мисля, че в този момент се влюбих в нея, макар че от няколко часа чувството се оформяше у мене. Не исках да я сграбча; не беше такава любов. Исках да ме обгърне с ръце и да ме накара да се чувствам желан и безметежен.
— Сега съм добре — отдръпнах се аз от нея, защото не се доверявах на себе си при тази близост. Не бях изпитвал никога подобно чувство — да бягаш от момиче, и това ме разтърси.
— Не зная какво ми стана — погледнах аз отново към фризера. — Струва ми се, че е изключен.
— Не трябва ли да е? Аз го изключих.
Прекарах език по изсъхналите си устни.
— Кога направи това?
— Ами преди около двайсет минути. Мисис Дестър каза, че е празен. Струваше ми се странно да оставя мотора да работи. Аз съм такава, не обичам прахосничеството — тя се усмихна. — Ето защо го изключих.
Аз преминах през стаята и натиснах ключа.
— Сигурно не си поглеждала в някой от тези фризери. След като са работили известно време, вътрешността им се покрива с дебел слой скреж. Ако изключиш мотора, скрежът се разтопява и фризерът се покрива с вода. Това не е добре за него. Ето защо оставяме мотора да работи, защото никога не знаем предварително кога ще сложим нещо вътре.
Гласът ми звучеше необичайно, но историята изглеждаше напълно естествена.
— Съжалявам, не знаех. Няма да го пипам повече.
— Не е голяма беля. Скрежът се запазва за около четири часа, след като се изключи моторът.
Запътих се към вратата.
— Е, трябва да тръгвам. Ще се видим довечера. Няма да забравиш, нали? Тя обеща, че няма да забрави. Трябваше ми доста време да се оправя от шока, но се съвзех и не казах на Хелън.
Тази вечер отидохме на кино. В сряда вечерта отидохме да потанцуваме. В четвъртък имах намерение да я заведа в клуба „Футхилз“.
Докато вечерите ми бяха заети с Мариан, през деня разисквахме нашия план с Хелън. Тя даваше някаква задача на Мариан, за да я ангажира, след това се промъкваше до апартамента над гаража и започвахме да обсъждаме подробностите. Имахме доста работа. Планът трябваше да бъде безупречен. Открих, че е толкова изобретателна в измислиците, колкото и аз.
Този четвъртък бяхме заседнали от три часа. Почти бяхме изработили подробностите на плана. Вече отиваше към седем без двайсет, а аз бях обещал на Мариан да се срещнем в седем на външната врата. Хелън не даваше признаци, че ще си тръгва и аз започнах да ставам неспокоен.
— О’кей, не е необходимо да приключим с всичко. Имаме време до неделя. Трябва да се преоблека, защото излизам.
Тя седеше в един фотьойл и ме наблюдаваше с присмехулен израз в очите.
— Мислех, че можем да излезем заедно тази вечер, Глин — отвърна Хелън. — Напоследък не ти обръщам внимание.
Погледнах към нея и с учудване открих как са се променили чувствата ми. Преди време само като зърнех това красиво, сочно тяло и тези сурови, блестящи очи, се превръщах в безволево същество. Сега виждах по-далеч от красотата. Знаех какво се крие зад тази красива, студена маска. Прекрасно бях научил.