— Опасно е да ни виждат заедно, Хелън. Знаеш това.
— Добре, да прекараме тук нощта. Тази вечер съм в настроение.
— Съжалявам — казах аз. — Имам среща.
Тя кръстоса красивите си крака и ми се усмихна.
— Мога ли да запитам с кого?
— Това си е моя работа.
— Надявам се, че не е с Мариан, защото тя е заета, докато стане време за лягане.
Погледнах я и почувствах как кръвта се надига към лицето ми.
— Тя ще излезе с мене тази вечер.
— Вече и казах, че няма да излиза. В края на краищата, Глин, аз я наех. Тя е моя прислужница и получава заповеди от мене. — Хелън бавно се надигна. — Не трябва да забравяш, че ти си също един наемен работник: неофициалният прислужник на един мъртъв човек. Не забравяй това, Глин.
— Мариан и аз ще излезем тази вечер — повторих аз, без да повишавам тон. — Кажи и, че нямаш нужда от нея. Чу ли какво казах?
Хелън се засмя.
— Не ставай глупак. Момиче като нея не ти върши работа, а и ти си безполезен за нея. По-добре да спреш, преди да си стигнал твърде далеч. Ние двамата сме свързани заедно, ти нямаш нищо общо с нея.
— Тя ще излезе с мене тази вечер.
— Добре, ако искаш да се правиш на глупак, върви и кажи. Тя няма да излезе с тебе и ще бъде много учудена защо слугите си мислят, че могат да се противопоставят на моите разпореждания.
Хвана ме натясно.
— О’кей, махай се тогава оттук.
Тя повдигна въпросително красивите си вежди.
— Казах, че съм в настроение, Глин.
— Махай се, по дяволите! — изгледах я злобно аз. — Не ми пука в какво настроение си.
— Значи си влюбен, глупак нещастен — каза Хелън. — Не бих повярвала.
Тя се обърна, излезе от стаята и се спусна надолу по стъпалата. Аз останах, изпълнен с такава омраза, каквато никога не бях изпитвал към жена досега.
Прекарах остатъка от вечерта в един фотьойл с бутилка скоч пред мене, като си мислех какво щях да правя, ако Хелън не се беше намесила и я проклинах.
Чудех се как се чувства Мариан и реших, че може да е разочарована, но не и учудена. Всяка вечер, когато излизахме заедно, тя изглеждаше учудена защо Хелън няма нужда от нея.
Около десет и половина ми писна да стоя сам. Станах, угасих лампата и отидох до къщата. В дневната светеше. Не влязох, а продължих по пътеката, докато стигнах до прозореца и надникнах вътре.
Хелън четеше и пушеше. Мариан седеше настрана и усилено шиеше нещо от бяла коприна, което вероятно Хелън и беше дала. Грамофонът свиреше. Аз стоях в тъмнината, наблюдавах Мариан и слушах музиката, докато плочата свърши. Когато тя стана да изключи грамофона, аз се върнах в апартамента си, съблякох се и легнах. Запалих цигара и се излегнах по гръб, като се взирах в тавана.
Сега знаех със сигурност, че съм влюбен в Мариан. Знаех също, че искам да се оженя за нея. За първи път исках да се оженя за някое момиче и тази мисъл ме възбуждаше странно. Можехме да отидем заедно в Рим. Тя можеше да продължи учението си, а аз щях да бъда до нея, да я обичам, да я слушам как говори, да разглеждаме заедно всички неща, които тя искаше да види в Рим.
Почудих се дали да продължа с плана си за парите от застраховката. Ами ако Мариан откриеше какво възнамерявам да направя? Съвсем ясно ми беше как ще реагира. Това щеше да бъде краят между нас. Но ако продължах, откъде щях да взема парите, за да се оженя за нея и да я отведа в Рим?
Легнах замислен и пуших до два часа, но не стигнах до никакво разрешение. Бях почти склонен да зарежа целия план, но продължавах да мисля за парите. Това беше единственият ми шанс да се докопам до някакви истински пари. Ако не изпълнех плана си, трябваше да продължа да работя, а добре знаех какво означава това. Трийсет долара на седмица, пиене, разговори и влачене от фирма на фирма. Това не беше животът, който исках да споделям с Мариан.
Отвратен от мислите си, аз спуснах крака от леглото и станах. Реших да се изкъпя с надеждата, че ще мога да заспя, когато се върна в леглото си. Като отивах към банята надникнах случайно през прозореца, който гледаше към западната страна на къщата. Спрях се и застинах на място, а сърцето ми заби учестено. Виждах прозореца и лунната светлина, която се отразяваше в стъклото. Някаква светлинка блесна зад него като че ли някой светна за момент с фенерче и след това го угаси.
С треперещи ръце аз отворих моя прозорец и се наведох навън, взирайки се към кухненския прозорец. Видях отново светлината и изведнъж лампата в кухнята светна.
Какво ставаше? Кой беше в кухнята? Хелън, Мариан или някой промъкващ се крадец?
Аз се обърнах, грабнах халата, хвърлих го на гърба си и запрепусках надолу по стъпалата с възможно най-голяма скорост. Спринтирах по ниско окосената трева и достигнах до кухненския прозорец. Дъхът ми излизаше със свистене между стиснатите зъби, а сърцето ми блъскаше лудо в гърдите.