Около девет и половина се качих в стаята на Дестър и се затворих там. Извадих един куфар от гардероба и го сложих на леглото. Съблякох костюма, събух си обувките и ги опаковах внимателно в куфара. Облякох един от костюмите на Дестър, който ми стоеше добре и обух чифт тъмнокафяви обувки от естествена кожа. Сложих върху леглото неговото палто от камилска вълна и една от широкополите му шапки.
Запалих цигара и започнах бавно да се разхождам напред-назад. Нервите ми бяха обтегнати, а сърцето ми биеше тежко.
Продължавах да си мисля за Мариан и се опитвах да си представя нас двамата в Рим. Ако не беше тя, казвах си, щях да се измъкна в последната минута, но всъщност се опитвах да заблуждавам единствено себе си.
Чух, че ролсът спря пред къщата, отидох до прозореца и погледнах навън.
Хелън беше изчислила всичко с абсолютна точност. Беше десет часа и две минути, когато тя излезе от колата. Беше облечена в бледозелена лятна рокля, малка бяла шапчица и бели ръкавици. Изглеждаше чудесно, когато затвори вратата на колата и се заизкачва по стъпалата.
След няколко секунди Хелън влезе в стаята.
— Тя не се ли е върнала още?
Останах до прозореца, загледан в слабо осветената алея.
— Не още.
Тя дойде при мене до прозореца.
— Е, това е всичко.
Звучеше съвсем спокойно, почти нехайно.
— Да.
— Нервен ли си?
— Добре съм.
— Надявам се.
Аз я погледнах. Зелените и очи блестяха, а лицето и беше като изсечено от камък.
— Това беше твоя идея — продължи тя. — Не си вече толкова ентусиазиран. Изкарай това момиче от ума си!
— Всичко ще бъде наред, така че млъквай!
— Надявам се, че ще бъде!
Обърнах се към прозореца. Видях, че Мариан се връща по алеята. Тя вървеше бързо, размахваше чантата си и когато дойде под лампата на верандата, видях, че се усмихва.
— Ето я.
— Добре, аз слизам да говоря с нея.
— Не я оставяй да идва по-близо от кухненската врата.
— Знам какво да правя.
Дадох и няколко секунди, след това се измъкнах и застанах в сянката на най-горното стъпало.
Хелън и Мариан бяха в дневната. Чух Хелън да казва:
— Ще закарам тази вечер мистър Дестър в санаториума. Очаквам мистър Неш да се върне. Той излезе с колата преди около час, за да купи цигари. Може да не се върне навреме. Не мога да разбера какво го е задържало, но ако не се върне, би ли ми помогнала? Мистър Дестър е много немощен. Може да се наложи да го подкрепяме до колата. Ако застанеш на вратата на кухнята, без да те вижда, ще можеш да ми се притечеш на помощ, ако имам нужда. Внимавай да не те види. Той е чувствителен и не иска помощ.
Мариан каза:
— Да, разбира се, мисис Дестър.
— Мисля, че всичко ще е наред. Сега се качвам горе.
Аз се върнах в спалнята. Часът беше десет и седемнайсет минути. Искаше ми се да има някоя бутилка уиски в стаята. Отчаяно се нуждаех от питие.
Чух, че Хелън се качва но стъпалата.
Тя влезе в стаята и остави вратата отворена.
— Можеш ли да се оправиш, Ърл? — запита тя високо и ясно. — Чакай да ти помогна.
За момент се опулих глупаво срещу нея, без да разбирам, че тя вече е започнала да играе ролята си, както се бяхме уговорили.
— Хайде, започвай, глупако! — просъска свирепо Хелън. Аз събрах сили и поех въздух.
— Ще се оправя — измърморих, като се опитвах да говоря неясно и басово.
— Колата е пред вратата — продължи тя. — Не е необходимо да бързаш и да се безпокоиш. Вкъщи няма никой, освен мене.
Аз промърморих отново.
Хелън бутна нощното шкафче. То се стовари на пода с глух трясък. Чашата с вода и нощната лампа също се строшиха, увеличавайки шума.
— Дръж се здраво, мили, — каза тя. — Виж какво направи.
Аз промърморих отново.
Погледнахме стенния часовник.
— Да — прошепна Хелън.
Аз облякох палтото от камилска вълна и сложих шапката като придърпах ниско периферията пред лицето си. Вдигнах яката на палтото. Хелън ме огледа критично и после кимна с глава.
Тръгнахме към вратата, аз се спрях и отново промърморих.
— Но, Ърл, ако изгасиш лампата, може да паднеш — каза тя, като повиши тон.
— Болят ме очите — профъфлих аз, без да отлепям устни.
Тя отиде до площадката на стълбището и натисна ключа за осветлението. Основната лампа в преддверието угасна и само четирите стенни останаха да светят.
— Дай ми ръка, Ърл.
Тръгнахме надолу по стъпалата. Аз вървях бавно и тежко като влачех крака. Сърцето ми се блъскаше в гърдите. Щеше ли да ме познае Мариан? Прегърбих се и леко отпуснах колене, опитвайки се да прикрия височината си. Слязохме по стъпалата в преддверието.