— Не мисля за тебе. Мисля за себе си. Тя не ме обича. Струва ми се, тя не вярва, че Ърл е бил някога в тази стая.
Усетих как някакво хладно, призрачно чувство премина през мене.
— Ти си откачена! Тя щеше да ми каже, ако мисли така.
— Каза ли ти?
— Разбира се, че не!
Тя отново ме изгледа. Видях блясъка в очите и на светлината от арматурното табло.
— Сгреших с нея, сигурна съм.
— Трябваше да я наемем. Сега млъкни, чуваш ли? Трябва да помисля за някои неща.
Шосето беше почти празно. От време на време изпреварвахме някоя огромна цистерна или камион, каращ портокали за Сан Франциско. Срещнахме само пет-шест леки автомобили и те излизаха от града и се насочваха към Лос Анджелис.
Изведнъж Хелън каза:
— Зад нас има едно пътно ченге.
Това наистина ме уплаши. Сърцето ми започна да прескача и по цялото ми тяло изби пот. Погледнах бързо през рамо към задния прозорец на колата.
Тя беше права.
На не повече от трийсетина метра зад нас се виждаха жълтата светлина на мощния мотоциклетен фар и очертанията на плоската полицейска фуражка.
— Намали малко и го остави да ни изпревари — дрезгаво продумах аз.
Хелън намали до трийсет и пет мили в час, но ченгето беше залепнало за нас.
— Какво ли иска? — запитах аз, като се опитвах да контролирам надигащата се паника.
— Сигурно патрулира. — Тя звучеше така спокойно, както някой евангелист по време на следобеден чай.
— Ще познае колата. Трябва да се измъкнем. Трябва да завием след около миля. Не трябва да види, че правим това. Спри и го пропусни!
— Не можем да спрем. Може да ни запита какво правим тук и да ни разгледа внимателно.
— Трябва да се измъкнем! Не разбираш ли, че това е мястото, където сме попаднали на засада. Ако караме още половин миля, сме загубени!
Тя погледна в страничното огледало.
— Той приближава сега — каза Хелън и леко намали. Лъчът на фара му ослепително блясна в огледалото. Ченгето се изравни с нас. Аз се сниших още в седалката, когато той премина покрай колата.
— Изгледа те — отбеляза меко Хелън. — Сигурно познава колата.
Полицаят вече беше пред нас. Изведнъж той даде газ като че ли си спомни за уговорена среща и задната му светлина се изгуби в тъмнината.
— Ще си спомни за нас — изрекох аз и погледнах през рамо към правия празен път.
— Това е мястото, където се предполага, че колата на похитителите ни е изпреварила. Ще си спомни, че по шосето не е имало никакво движение.
— Какво ще правим сега?
Гласът и звучеше остро като че ли ставаше неспокойна.
— Трябва да променим плана. Ще трябва да им кажеш, че похитителите са излезли от пътя, който води към лесничейството, блокирали са шосето и са те принудили да спреш. Това ще звучи правдоподобно.
— Да.
— Не забравяй. Те са излезли внезапно от скрития път, който води към лесничейството, и ти си била принудена да спреш бързо, за да избегнеш сблъскване. Разбра ли?
— Да.
— Виждаш ли отбивката? Намали.
Погледнах през рамо. Зад нас нямаше и следа от светлини. Все пак имахме някакъв късмет.
— О’кей, сега завий.
Тя изви с ролса по черния път. Аз се наведох да изключа светлините и да запаля аварийното осветление. След пет минути стигнахме до вратата от бодлива тел.
Хелън спря и аз излязох, отворих вратата и и махнах с ръка да влезе. След това затворих вратата и тръгнах успоредно с бавно движещата се кола, насочвайки я към една от бараките. Тя спря пред нея, изключи аварийното осветление и излезе.
На хълма беше тъмно, спокойно и тихо като в гробище. Почувствах хладния полъх на вятъра по изпотеното си лице. Сърцето ми биеше учестено и леко ми се гадеше.
Извадих малко фенерче от джоба си и отидох до вратата на бараката. Бутнах я, но беше заключена.
— Почакай тук — казах аз и като достигнах до един от прозорците, счупих стъклото с дръжката на фенерчето, пресегнах се вътре и вдигнах резето. Отворих прозореца, покачих се през него и влязох в малка стая, обзаведена с бюро, картотечен шкаф и един стол. Излязох в коридора, ослушах се за момент и отидох до външната врата. Трябваха ми само няколко минути, за да развия винтовете на ключалката и да я сваля. След това отворих вратата.
— Влизай — подканих аз Хелън.
Тя ме последва до една врата в дъното на коридора. Отворих вратата и осветих тъмнината с лъча на фенерчето. Видях, че стаята е голяма. В средата и имаше маса и четири-пет дървени щайги, наредени до стената.
— Това ще свърши работа — казах аз. — По-добре да не светваме лампата. Може да се види от шосето.
Хелън застана близо до мене и се огледа наоколо. Чувах лекото и, забързано дишане.
Около една от щайгите имаше тънка връв. Извадих джобното си ножче, отрязах част от нея и разделих отрязаната част на две къси парчета. Поставих фенерчето върху една щайга, като насочих лъча към Хелън. Тя ме наблюдаваше. Лицето и беше бледо и напрегнато, но не изглеждаше уплашена.