На път за буика пуснах карираното кепе в една кофа за боклук, а мустаците в една канализационна решетка.
Пазачът на паркинга си беше отишъл вкъщи и паркингът беше пуст. Имаше само три коли освен буика и никой не ме видя, когато го откарах.
Почувствах се по-добре след едно питие и още по-добре след второто. Седнах в един фотьойл и зачаках. Докато чаках си помислих за Хелън и си я представих в бараката с парчетата връв, впити в китките и глезените и, а лицето и изкривено от ужасна болка. Почувствах се като най-долен мръсник. Може би не трябваше да я удрям. Можех само да я пораздърпам без да я цапардосвам по този начин. Знаех обаче, че трябваше да изглежда убедително. Сигурен бях, че когато се оправи, ще се съгласи, че съм постъпил правилно, но въпреки това се тревожех.
Седях и се потих до два и половина. Тъкмо станах от фотьойла, за да отида до къщата, и телефонът иззвъня. Звукът ме накара да подскоча почти до тавана. Останах дълго време с поглед, вперен в телефона, сърцето ми тупаше глухо, а кожата ми беше покрита с лепкава пот. Отидох до него и вдигнах слушалката.
— Глин?
Познах гласа на Мариан.
— Да, аз съм, тъкмо идвах.
— Безпокоя се. Мисис Дестър още не се е върнала.
— Знам. Бях задрямал, след това се събудих и отидох да видя дали ролса е в гаража. Идвам ей сега.
Затворих телефона, опънах още една глътка скоч и тръгнах към къщата.
Мариан ме чакаще по халат в дневната.
— Мислиш ли, че се е случило някакво произшествие?
— Едва ли. Може би е останала да преспи в санаториума.
— Но тя каза, че ще се върне.
— Може да е променила решението си.
Мариан се разхождаше неспокойно из стаята. Опитах се да изглеждам естествено и отидох до бара да си взема цигара.
— Не смяташ ли, че трябва да се обадиш до санаториума, Глин? Може да се е случило нещо с мистър Дестър. Той беше много болен.
— Ти видя ли го?
Сърцето ми заби отново. Внимавах да не гледам към нея, докато си палех цигарата.
— Да, видях го. Моля ти се, обади се в санаториума. Имам чувството, че нещо не е наред.
— О’кей.
Набрах номера и се свързах с дежурния, който ми каза, че макар да са очаквали Дестър, той не се е появил. Благодарих му и поставих обратно слушалката.
— Не са ли пристигнали? — запита Мариан с тревога в очите.
— Не. Или са имали някаква повреда, или пък нещо им се е случило.
— Какво ще правиш?
— Трудно е да се каже. Не знам какво да правя. Предполага се, че Дестър е в Ню Йорк. Ако се разчуе, че е заминал в санаториум, кредиторите му ще нахлуят. Той дължи хиляди.
— Трябва да се обадиш на полицията. Те може да знаят нещо.
— Щяхме да чуем, ако знаеха.
— Може да лежат някъде на пътя. Трябва да повикаш полицията, Глин.
— Сигурно ще се появи някой проклет журналист, който ще раздуха историята.
— Трябва да им се обадиш! Не можеш да не направиш нещо!
— Добре де, май наистина изглежда сериозно. Отидох до телефона, набрах номера на полицейското управление и изчаках, докато ме свържат. В стомаха ми се беше свила тежка, студена топка. Нямаше връщане назад. Намесеха ли се веднъж ченгетата, те щяха да останат до края.
Суров глас, който звучеше като шепа чакъл, захвърлена срещу бетонна стена, излая в ухото ми:
— Полицейско управление. Какво има?
Помислих си, че отсега нататък щях да чувам подобни гласове: подозрителни лаещи гласове, които щяха да се ровят и да крещят срещу мене. Оттук нататък бях вътре в играта. Не можех да се измъкна или да променя решението си. Щях да имам за противници тайфа корави полицаи със сурови очи и Мадъкс в допълнение. Поех си дълбоко въздух и започнах да говоря.
ГЛАВА ДЕСЕТА
Дестър можеше да е пияница и пропаднал във филмовия бизнес, но аз бързо открих, че в очите на полицията все още беше важна клечка.
Когато съобщих, че Дестър и съпругата му липсват от няколко часа, очаквах дежурния сержант да обещае, че ще разпита из болниците за автомобилните произшествия и ще ми се обади, ако е чул нещо. Вместо това той ме хвърли в дълбоко безпокойство, като каза, че веднага ще изпрати някого.