— По-добре се облечи — посъветвах аз Мариан. — Ще имаме гости. Няма информация за произшествие. Акълът ми не побира какво се е случило с тях.
Разтревожена и леко уплашена, Мариан излезе от дневната. Аз намерих телефонния номер на Едуин Бърнет в указателя и позвъних у тях. След доста време го изкарах от леглото и му съобщих новината. Той прозвуча много изненадано.
— Казвате, че полицията ще дойде?
— Точно така. Мислех си, че може би ще искате да сте тук.
Той обаче се запъна. Беше след три часа и предполагах, че не му се пътуваше по това време сутринта.
— Вие ще се оправите, нали, Неш? Звъннете ми към десет в офиса, за да ми кажете какво е станало. — Той ми даде номера. — Може пък само да са получили повреда в колата. Ако пресата се добере до вас, не им казвайте нищо.
— По-лесно е да се каже, отколко да се направи, мистър Бърнет — отвърнах аз.
— Знам, но трябва да внимавате да не поставите мисис Дъстър в неудобно положение.
Внезапно чух вой на приближаваща се сирена и звукът и смръзна кръвта в жилите ми.
— Мисля, че полицаите пристигат. Ще ви се обадя в десет — обещах аз и затворих телефона.
Пресякох преддверието и отворих входната врата тъкмо когато полицейската кола спря пред входа.
От нея излязоха двама души в цивилни дрехи. Те се изкачиха по стъпалата и аз се дръпнах, за да могат да влязат.
Единият от тях беше нисък и дебел мъж с червеникава коса и огнено лице, осеяно с лунички. Отиваше към четирийсет и пет. Очите му бяха бледосини и приличаха на капка замръзнала вода. Другият детектив беше по-висок и по-млад, мургав, с изсечено лице и настойчиво взиращи се очи.
— Лейтенант Бромуич — представи се дебелият детектив като мушна палец в гърдите си.
— Сержант Луис — махна той в посока на по-младия мъж. — Вие кой сте?
— Аз съм Глин Неш — гласът ми звучеше малко дрезгаво. — Аз съм майордомът на мистър Дестър.
Бромуич присви очи.
— Майор кой?
— Аз се грижа за личните работи ма мистър Дестър, карам колата му, помагам му да се облича, от тоя сорт.
Бромуич ме изгледа с подозрение, след което премина край мене и влезе в дневната. Луис остана в преддверието. Аз последвах Бромуич, който седна в един фотьойл, бутна плоската си шапка на тила и се огледа наоколо с лека гримаса на червендалестото си лице.
— Как живеят богатите — измърмори той като че на себе си. Измъкна един бележник, разтвори го на празна страница, извади парченце молив и впери поглед в мен. — Казвай сега. В колко часа тръгнаха?
Аз му казах. Продължих да му казвам къде отиваха, как съм отсъствал и съм се върнал малко след като са тръгнали, как съм отишъл при буика, за да го оправя, и как съм пристигнал и седнал да чакам мисис Дестър. Обясних, че съм задрямал и Мариан ме е събудила по телефона. Веднага след като съм разбрал колко е часът и че мисис Дестър не се е върнала, а мистър Дестър не е пристигнал в санаториума, съм се обадил в полицията.
Бромуич седеше и ме слушаше с непроницаемо лице.
Не направи опит да запише нещо в бележника си.
— Къде е момичето? — запита той, като свърших.
— Имате предвид мис Темпъл?
— Че кого другиго?
— Тя ще слезе след момент. Облича се.
Бромуич кръстоса дебелите си крака.
— Тоя приятел Дестър трябва да е в Ню Йорк, нали? Четох някъде, че е в телевизията или нещо подобно.
Аз му обясних всичко. Казах му, че нямам идея откъде са тръгнали слуховете, но че Дестър е много болен и доколкото знам, няма да започва работа в телевизията.
— Той е пияница, нали? — запита Бромуич.
— Може да го наречете така.
— Как е финансово?
— Дължи пари.
— Много ли?
Аз се поколебах.
— Хайде, хайде — настоя Бромуич. — Не се прави на свенлив.
— Около двайсет хиляди. Детективът направи гримаса.
— Тоя богаташ… — не довърши той и продължи. — Взеха ли някакъв багаж?
— Мистър Дестър имаше куфар.
— Виждал съм ролса. Тая кола трябва да струва бая нещо.
— Предполагам.
— Мисис Дестър взе ли нещо със себе си? Почти се обърках с този въпрос.
— Не знам. Зная, че мистър Дестър взе куфар със себе си, защото аз го наредих.
Точно в този момент влезе Мариан.
Бромуич извъртя островърхата си глава и се вторачи в нея.
— Това е мис Темпъл — казах аз. — А това е лейтенант Бромуич.
Той махна с ръка на Мариан и и посочи един стол. Не си направи труда да стане.
— Мисис Дестър взе ли някакъв багаж със себе си? — запита той.
Мариан изглеждаше учудена.
— О, не. Мистър Дестър имаше куфар, но мисис Дестър…
— Добре, добре — отговаряйте само на въпросите.