Той поиска от нея да опише какво се е случило, когато е видяла Хелън и аз да напускаме къщата. Беше малко зловещо да слушам описанието и.
— Мисис Дестър имаше някакви затруднения с него — каза Мариан. — Той събори и счупи нещо. Изглеждаше много слаб. Искаше да се изгаси лампата в преддверието, защото го болели очите. Слезе много бавно по стъпалата и се опираше на ръката и.
— С какво беше облечен? — запита Бромуич с отегчен, монотонен глас.
— Носеше тъмнокафява широкопола шапка, палто от камилска вълна, тъмносиви панталони и чернокафяви кожени обувки — изреди бързо Мариан.
Бромуич вдигна очи.
— Сигурна ли сте?
— Да.
— Ама вие имате доста остър поглед, нали?
— Бях любопитна. Не го бях виждала. Доста бавно прекоси преддверието.
— От колко време сте тук?
— Точно от една седмица.
— И това беше първият път, когато го видяхте?
— Да.
Почувствах, че дланите ми се изпотиха. Щеше ли да спомене за предположението си, че той не е бил в стаята си през цялото време?
— Значи той цяла седмица стоя в стаята си?
— Мистър Дестър лежеше в леглото — намесих се аз. — Той беше много зле и спеше повечето време.
Бромуич изви островърхата си глава и ме изгледа втренчено.
— Кой беше неговият лекар?
Сърцето ми леко подскочи, но успях да запазя сомообладание. Бяхме пропуснали тази подробност с Хелън.
— Той отказа да викаме лекар.
— Кой му предложи да отиде в санаториум?
— Мисис Дестър. Той се съгласи с радост.
Бромуич се обърна отново към Мариан.
— Значи цяла седмица не видяхте Дестър? За първи сте го видели, когато тръгна за санаториума, така ли?
— Да.
Детективът се замисли за момент, който ми се стори цяла вечност, и после запита как е била облечена мисис Дестър. Този път си водеше бележки.
— Имаха ли кякакви пари под ръка вкъщи? — запита ме той, когато спря да пише.
— Не повече от двеста-триста долара.
— Знаеш ли колко беше банковата сметка на мистър Дестър?
— Около три-четири хиляди.
— Мисис Дестър имаше ли сметка?
— Не ми е известно.
Той се почеса по лицето, докато се взираше с празен поглед пред себе си. След това погледна към Мариан и внезапно изтърси такъв вапрос, че дъхът ми спря.
— Бихте ли казали от начина, по който вървеше към колата, че наистина е болен или само се преструва на такъв?
Мариан изглеждаше учудена.
— Той, той беше много немощен. Изглеждаше като че е бил на легло известно време и се държеше много несигурно на краката си.
— Да, но това е лесно да се имитира. Как изглеждаше?
— Не видях лицето му. Шапката му беше нахлупена до очите и яката му беше вдигната.
Усетих как струйка пот се стича по врата ми, но не посмях да я изтрия.
— Хей, Луис — провикна се Бромуич, като повиши глас.
Другият детектив дойде до вратата.
— Заведете го до стаята на Дестър — каза Бромуич на Мариан. — Нека да разгледа и стаята на мисис Дестър. Той изгледа Луис.
— Провери какви дрехи или лични вещи са взети. Искам да зная дали са се чупили.
Луис кимна и последва Мариан по стъпалата. Бромуич се обърна към мене.
— Няма съобщение за произшествие през последните осем часа — каза той, — така че се изключва сблъскване. Ако имаха повреда, досега щяхме да разберем. Според мене е изчезнал, защото не може да плати дълговете си.
— Не мога да си представя, че е направил това — усъмних се аз. — Беше много болен. Освен това е добре познат. Не може да отиде някъде и да остане неизвестен.
— Тя може да го е убедила — каза Бромуич. — Ако не са се чупили, къде са изчезнали? Някакви предположения?
Нямаше да се хвана в капана.
— Мисля, че се е случило кякакво произшествие.
— Е, няма такова. Други предположения?
— Не, освен ако не му е прилошало по пътя и не са спрели някъде, където няма телефон.
Той ме изгледа с отвращение и присви дебелите си рамене. Поседяхме мълчаливо няколко минути и после чухме Луис и Мариан да слизат по стъпалата. Бромуич се надигна тежко от фотьойла и влезе в преддверието.
Луис поклати глава.
— Изглежда нищо не липсва. Тя има куп дрехи и бижута там горе. С положителност са си събрали багажа и са офейкали.
Бромуич се почеса по носа. Не изглеждаше убеден.
— Е, хубаво. Ще уведомя всички патрули да ги потърсят — каза ми той. Ако чуя нещо, ще ти се обадя. Ако ти чуеш нещо, ми звънни, о’кей?
Докато отиваше към входната врата, той се спря, изгледа Мариан и после мене.
— Ти спиш ли в тая дупка?
— Аз имам апартамент над гаража.
Той отново погледна към Мариан, след това повдигна рамене, махна с глава на Луис и слезе по стъпалата до колата.
Не трябваше да съм ясновидец, за да разбера какво се върти в главата му. Беше предвидливо от моя страна да се върна в апартамента над гаража. Тези ченгета навсякъде търсят секс.