Не спах много тази нощ. Не ми се слушаха теориите на Мариан, затова и казах да си легне. Върнах се в апартамента, излегнах се на леглото и задрямах. Накрая се унесох в лек сън към седем часа и се пробудих стреснато малко след осем и половина. Спуснах крака от леглото и отидох в банята да взема душ. Чудех се защо Бромуич не се обади, че Хелън е намерена. Работниците в едно лесничейство започват рано работа и Хелън трябваше да е открита досега.
Подозираше ли ме дебелият детектив? Дали проверяваше версията на Хелън, преди да ме види?
Почувствах се доста неспокоен и ръцете ми трепереха, като се обличах. Вече нямаше измъкване, казах си аз. Опитах се да си вдъхна кураж с мисълта, че наградата от три четвърти милион си струваше напрежението и чакането. След два-три месеца, си казах, всичко ще бъде минало и аз ще се отправя за Рим с Мариан.
Внезапно телефонът иззвъня. Ето го, помислих си аз, а сърцето ми започна да блъска. Беше само Мариан, която искаше да ми каже, че е направила кафе и дали искам да пийна едно.
— Ей сега идвам — отвърнах аз и затворих. Докато стигна до къщата, стана малко след девет.
Не исках кафето, което Мариан беше направила, но се насилих да го изпия.
— Не е ли по-добре да се обадиш на полицията и да ги попиташ дали имат някакви новини? — запита Мариан след известно време.
Бяхме обсъждали до безкрайност какво може да се е случило с мистър и мисис Дестър и не бяхме стигнали до никакво заключение. Часът беше десет без двайсет. Аз продължавах да се питам защо не се обаждаха, за да кажат, че Хелън е намерена. Нищо друго не можех да направя, за да остана спокоен. Дали нервите на Хелън не бяха издържали и тя се беше издала, а и мене заедно с нея?
— Да, предполагам, че е по-добре да звънна. Обещах да се обадя на мистър Бърнет в десет часа. — Отидох до телефона, свързах се с полицейското управление и помолих да говоря с лейтенант Бромуич.
Казаха ми, че е излязъл и сержант Луис е с него.
— Има ли някой, който може да ми даде информация за мистър и мисис Дестър?
Сержантът, който ми отговори по телефона, отвърна, че няма никаква информация. Лейтенант Бромуич щял да се свърже с мене, когато се върне.
Може би в момента бяха в лесничейството, помислих си аз, докато затварях телефона. Реших, че Хелън е била намерена около осем чеса. Сигурно имаше кякакво закъснение, преди да се уведоми полицията. Освен това на Бромуич и Луис им трябваше известно време, преди да се доберат дотам. Вероятно щяха да пристигнат към девет и половина. Щяха да изслушат показанията на Хелън и да направят проверка. Не можех да очаквам, че ще се обадят преди единайсет часа.
— Никой нищо не знае — споделих аз с Мариан.
— Възможно е, нали?
Това ме извади от равновесие. Исках полицията да научи за отвличането от Хелън и никой друг. След това си спомних, че сигурно слушат Хелън в момента и се успокоих.
— Възможно е, но не трябва да правим прибързани заключения. Това е работа на полицията. Виж какво, продължавай да си работиш и да се държиш като че мисис Дестър е все още тук. Трябва да се обадя на Бърнет.
— Не искам да оставам тук, Глин — промълви Мариан. — Атмосферата в тази къща ме плаши. Не искам да оставам сама.
— Разбирам те, но не можем още да напуснем. Полицията ще иска да говори отново с теб. Мисис Дестър може да се нуждае от помощта ти. Ще изчакаш, докато ги намерят, нали? Ще ти кажа какво ще направим. Аз ще се настаня в твоята стая, а ти ще се преместиш в моята. Нямаш нищо против да си сама в апартамента над гаража, нали?
— Предпочитам.
— О’кей, опаковай си багажа и аз ще го пренеса. Можеш да ми помогнеш да си прехвърля моите вещи. Започвай, докато се обадя на Бърнет. Исках да излезе от дневната. Когато Мариан излезе, аз позвъних на Бърнет и му казах, че няма новини. Той отвърна, че ще се свърже с шефа на полицията, който бил негов приятел, и ще помоли за някакви действия.
— Пресата добра ли се до теб?
— Не още.
— Ако дойдат, прати ги при мене. Аз ще се оправям с тях.
Това беше известно облекчение. Казах му, че ще го направя и затворих телефона.
Докато отивах към стълбището, за да предупреда Мариан да не говори с журналистите, ако те пристигнат, чух, че една кола спира пред входа. Отидох до вратата.
Бромуич и Луис излизаха от колата.
Устата ми внезапно пресъхна. Защо не бяха довели Хелън със себе си? Дали я бяха арестували? Успях да запазя спокоен израз на лицето си. Насилих се някакси да вървя спокойно и да не дам воля на импулса си да се обърна и да офейкам от къщата.