Те се изкачиха по стъпалата. Бромуич изглеждаше уморен като че ли не беше спал цяла нощ. Той ми кимна, влезе в дневната и седна. Луис остана навън в преддверието.
— Това е абсолютна загадка — забеляза Бромуич, като протегна късите си дебели крака и се вгледа в мене. — Тия двамата играят накаква игра и проклет да бъда, ако мога да разбера каква е тя.
— Какво искате да кажете? — гласът ми звучеше неестествено.
— Открихме ролса. Зарязан е на Девета Уест стриит.
Той си е взел куфара. Няма и следа от тях.
Няма и следа от тях!
Това означаваше, че работниците от лесничейството не са съобщили за намирането на Хелън. Отидох до бара за цигара, защото не исках да види лицето ми. Възможно ли беше бараката, в която бях оставил Хелън, да не е често използвана? Дали тя все още лежеше на пода с вързани ръце и крака, очаквайки някой да я открие? Почувствах как при тази мисъл по лицето ми изби пот. Не беше възможно. В бараката имаше канцеларии. Трябваше само да заблъска с крака по пода, за да привлече внимание. Дали не беше загубила самообладание и помолила който я е намерил да не се обажда в полицията? Ако беше така, къде се намираше тя тогава?
— Били са видени от един пътен полицай към десет и половина — извади ме от размишленията Бромуич — на шосе 101 в посока към санаториума. Той изпреварил колата, която се движела бавно. Мисис Дестър била на кормилото, а Дестър — до нея. По някаква причина са обърнали назад и са се върнали в Холивуд, зарязали са колата и са духнали. Струва ми се, че бягат от кредиторите.
Чух гласът си да казва:
— Но Дестър беше болен човек. Той не може да е стигнал далеко пеша. Ако е взел автобус или влак, щяха да го разпознаят.
— В момента проверяваме влакове и автогари — съобщи Бромуич. Извади една пура и запали.
— Чудя се колко болен е бил тоя приятел? Ти посещаваше ли го, докато си лежеше в леглото?
— Ама, разбира се. Тоест надниквах от време на време. Той обикновено спеше.
Бромуич ме изгледа остро, намръщи се и се намести във фотьойла.
— Е, може да се е преструвал, че е по-зле отколкото е в действителност, ако е планирал бягство.
— Мис Темпъл предположи преди малко, че са били отвлечени — казах аз. Знаех, че е опасно да повдигам този въпрос. По-добре щеше да е, ако изчакам да намерят Хелън, но всичките тези приказки за бягството на Дестър от неговите кредитори трябваше да се проверят.
Бромуич присви очи.
— Отвлечени? Какво я кара да си мисли така?
— Ами и двамата изчезнаха…
— Няма бележка за откуп.
Видях, че идеята не му харесва. Той се изправи и започна да се разхожда наоколо.
— Едуин Бърнет, адвокатът на мистър Дестър има разговор с шефа на полицията — казах аз. — Ще поиска да се предприемат действия.
Бромуич се спря така внезапно като че ли се блъсна в тухлена стена.
— Разговор с шефа ли?
— Да. Очевидно са приятели.
— Дявол да го вземе. Значи ще бъде един от онези специални случаи! Слушай, кажи на момичето да си затваря устата за отвличането. Ако пресата се докопа до тази идея… — той прекъсна, като пукаше с пръсти. — Голям късмет имам, че Бърнет е приятел на шефа. Ще се изпотрепя от тичане. Отсега разбирам.
Детективът започна отново да снове напред-назад. Спря, за да ме изгледа. Дестър има ли някакви роднини или приятели, които да посети?
— Няма роднини, а за приятели не знам.
— Може да е това, знаеш ли? Може да си е променил решението за санаториума… — Той прекъсна и изруга през зъби. — Не, колата е налице. Защо, по дяволите, е зарязал колата?
Обърна се и започна отново да крачи нагоре-надолу.
— Да-а-а, може и да е отвличане. Колата сочи към такова заключение. По-добре да се обадя на шефа, преди да нададе вой за мене.
Той излезе от дневната и кимна рязко с глава на Луис, който мина покрай него. Двамата забързаха към колата, влязоха вътре и отпрашиха.
Отидох до бара и си сипах един скоч. Къде беше Хелън? Какво и се беше случило? Целият план зависеше от нея. Помислих си за Дестър, който лежеше във фризера. Ако Хелън не се появеше скоро, трябваше сам да го измъкна от там. Само при мисълта за това ми се доповръща.
Бях току-що изпил питието си и си забърквах друго, когато пристигнаха двама журналисти. Едва се отървах от тях. Не проявиха интерес да говорят с Бърнет. Имаха информация от първа ръка, но аз не ги пуснах в къщата, като им казах, че имам нареждане да отправям всички запитвания към Бърнет. Накрая си тръгнаха. Не бяха минали и десет минути, когато се изтърсиха други четирима в комплект с фотограф. Изгоних ги след известна борба, но не преди фотографът да ме снима.
Стана след дванайсет часа, а все още нямаше вест от Хелън. Вече не ме сдържаше на едно място и когато Мариан слезе и ме помоли да занеса куфарите и в апартамента над гаража, това беше единствената любезност, която можех да проявя към нея.