Тя ми предложи обяд, но аз и казах, че трябва да изляза. Взех буика и се запътих към шосе 101, но не стигнах далеко. Осъзнах, че ако ме видят, означаваше да се издам напълно. Трябваше да оставя полицията да намери Хелън. Не посмях сам да я потърся. Подкарах към офиса на Бърнет с надежда да получа някакви новини от него, но ми казаха, че е в съда.
Върнах се в къщата. Все още нямаше вест от Хелън. Имаше три обяснения за нейното мълчание: полицията я задържаше, в очакване да направя погрешен ход, още не беше намерена или пък беше загубила самообладание, беше се освободила и офейкала, оставяйки ме да опера пешкира.
Реших да отида по тъмно в лесничейството. Трябваше да разбера дали е още там.
Вечерните вестници публикуваха под тлъсти заглавия изчезването на Дестър. Имаше моя снимка на първата страница на „Холивуд Монитър“, когато разговарях с репортерите. Заглавието под снимката съобщаваше: „Глин Неш, личният секретар на Дестър, пречи на опитите на репортерите да разберат истината за изчезването на Дестър.“
Нищо не споменаваха за дълговете на Дестър. Шефът на полицията в интервю с пресата казваше, че има вероятност Дестър да е отвлечен, макар че все още не е получено писмо за откуп. Той потвърди, че организира усилено търсене на изчезналото семейство.
И все пак, въпреки цялата тази вестникарска шумотевица, все още нямаше вест от Хелън.
Към седем часа Бърнет се обади по телефона.
— Ще дойдем в къщата утре сутринта към единайсет, Неш — каза той. — Изглежда са отвлечени и трябва да поговорим с теб и мис Темпъл. Искам да прегледам документите на мистър Дестър. Можеш да ми приготвиш всичко. Ако имаш списък на това, което дължи… Казах му, че ще му приготвя всичко.
— Значи има новини? — запитах с трепет.
— Нищо. Много странно е. Стой близо до телефона, Неш. Могат да се обадят за откуп. Незабавно уведоми полицията и ми звънни.
Обещах му да направя това и затворих. Знаех, че няма да има обаждане за откуп. Трябваше да отида до лесничейството, но първо трябваше да се освободя от Мариан.
Седнахме в дневната, слушахме радио и разговаряхме безцелно до десет часа. Не знам как се сдържах, но в десет и половина и предложих да си легне.
— Нямам цигари. Ще взема колата и ще отида да купя една кутия на края на улицата. Няма да се бавя.
— Не искам да ти досаждам, Глин, но ме е страх да оставам тук сама. Ами ако похитителите се обадят?
— О’кей, няма да ходя тогава. Имам достатъчно до утре сутринта. Ще те изпратя до апартамента. След това ще се прибера и аз. Чувствам се пребит след безсънната нощ. Мисля, че и ти можеш да поспиш.
Отидохме до апартамента.
— Утре си отивам, Глин — каза Мариан, като влязохме в стаята. — Не мога да остана повече. Ще си намеря някъде работа и ще си наема стая.
— Бърнет ще дойде утре сутринта. Ще говорим с него. Аз също не искам да оставам. Тук ще бъдеш добре през нощта. Не ме оставяй, Мариан.
Тя се усмихна.
— Няма, но не ми е приятно тук. Атмосферата е толкова ужасна.
— Да поговорим утре за това. Аз я целунах и слязох по стъпалата, прекосих гаража и излязох на алеята. За щастие не бях прибрал буика в гаража. Алеята се спускаше стръмно надолу. Отворих вратата на колата, седнах зад кормилото и освободих ръчната спирачка. Колата се затъркаля надолу. Стигнах до портата и тъй като знаех, че Мариан не може да чуе шума на двигателя, завъртях ключа на стартера.
Бях убеден, че това което правя, е опасно. Можех да вляза направо в капана. Ако Хелън беше арестувана, полицията можеше да ме чака в лесничейството. Ако те ме хванеха там, нямаше да имам нужда от други доказателства, за да ме свържат с Хелън. Трябваше да поема риска. Ами ако беше офейкала, запитах се аз. Какво щях да правя? Да офейкам и аз? Единствената друга възможност беше да разкажа цялата история на полицията, да им покажа къде е Дестър и да хвърля възможно повече вина върху Хелън. Бързо избих тая мисъл от главата си. Това щеше да бъде последната възможност. Искаше ми се да не бях помислял никога за този откачен план. Проклех се, че се върнах с Дестър у тях, когато се видяхме за първи път оная нощ.
Бях нащрек за някой патрулиращ полицай, докато карах по шосе 101, но не видях нито един.
Намалих, когато стигнах на около четвърт миля от черния път, водещ за лесничейството. Пред мене имаше едно разширение. Нямах намерение да карам по черния път, в случай че полицията ме чакаше. Щях да се промъкна пеша, без да ги предупреждавам за посещението си. С малко късмет щях да ги забележа, ако са там и да се скрия, преди да ме видят.