Стигнах до отклонението след шест-седем минути. Нямаше луна, само звезди и не виждах твърде добре накъде вървя. Движех се възможно най-безшумно и без да бързам. Придържах се към средата на пътя, а очите и ушите ми бяха отворени.
След малко повече от четвърт час стигнах до вратата на бодлива тел. Едва можех да различа очертанията и в полумрака. Беше отворена, както я бях оставил предната нощ, след като тръгнах.
Стоях неподвижно и се взирах към вратата. Какво ли означаваше това? Означаваше ли, че никой не е идвал от снощи? Или беше остроумен ход на полицията, за да приспи вниманието ми и да вляза в капана?
Сърцето ми биеше лудо, докато стоях и се ослушвах, взирайки се през вратата към неясните очертания на трите бараки. Нямаше признаци на живот, никъде не светеше и единственият звук, който чувах, бяха ударите на сърцето ми. Предпазливо се придвижих напред и накрая стигнах до бараката, в която бях оставил Хелън. Спрях пред вратата, ослушах се и много леко бутнах с ръка вратата. Тя се отвори.
Защо не беше поправена ключалката? Беше си точно както я оставих. Означаваше ли това, че никой не е бил в бараката, или беше отново хитра маневра на полицаите, които ме чакаха някъде там в тъмното?
Трябваше да разбера. Не можех да избягам сега, макар и да исках. Извадих фенерчето си и натиснах копчето. Яркият лъч освети коридора. Вратите от двете страни бяха затворени. Тръгнах безшумно напред, ослушах се, а сърцето ми продължаваше да бие силно и учестено. Промъкнах се бавно до вратата на стаята, в която бях оставил Хелън. Вратата беше открехната. Не си спомням дали я бях затворил, или оставил така.
Очакваше ли ме там вътре полицията? Нямах кураж да бутна вратата. Стоях, гледах я, а светлината от фенерчето ми осветяваше рамката.
Запитах с прегракнал шепот:
— Има ли някой тук? Тишината, която излизаше от стаята, приличаше на нещо материално: по-лошо дори от звука на човешки глас.
Пристъпих още една крачка, протегнах трепереща ръка и докоснах панела на вратата. Тя се отвори с леко скърцане, което накара зъбите ми да затракат.
Описах кръг с лъча на фенерчето в стаята и го насочих към пода, където бях оставил Хелън.
Лъчът освети бледозелената и пола и дългите и, стройни крака в скъсани найлонови чорапи.
Стоях и я гледах, без да вярвам на очите си. Видях, че връвта все още беше около глезените и. Светлината пробяга по тялото към лицето и. Коприненото шалче все още беше здраво завързано около устата и. Очите и бяха полуотворени и се взираха не виждащо в светлината. Изглеждаше като кукла и смалена на ръст. Ужасният сивовосъчен цвят на кожата ми подсказа, че е мъртва.
ГЛАВА ЕДИНАДЕСЕТА
Едва ли щях да узная някога колко дълго съм стоял над нея. Когато дочух шума на кола, движеща се по черния път, се съживих отново за действие. Хвърлих се към прозореца и погледнах навън.
Колата влизаше през вратата. По червената светлина, тлееща на покрива, разбрах, че е полицейска.
Останах като закован три-четири секунди, гледах през прозореца и не можех да откъсна поглед от приближаващата се кола. Когато най-сетне до парализирания ми мозък достигна мисълта, че след момент те ще бъдат тук и ще ме заловят на местопрестъплението, беше твърде късно да избягам през предния изход.
Опитах се трескаво да вдигна прозореца, но той беше заял и моите усилия не му направиха никакво впечатление. Чух входната врата да се отваря. Бях като в капан. След секунди щяха да влязат в стаята и да ме открият.
Огледах се диво наоколо за някакво скривалище. Точно до мене бяха четирите големи, дървени щайги. Застанах на ръце и колене и отдръпнах една от стената. Имах късмет. Беше празна и без капак. Обърнах я с отворената страна към стената и пролазих вътре. Имаше място колкото да се свия на кълбо. Не беше кой знае какво скривалище, но едва ли можеха да очакват, че някой се крие тук, за да претърсват стаята.
Чух един мъжки глас да казва:
— Остани в колата, Джаксън. Хайде да разгледаме тая дупка.
Сърцето ми се сви, когато познах гласа на Бромуич. Чух, че пристъпи по коридора, натисна дръжката на една врата и влезе в офиса, където бях попаднал, когато дойдох тук за първи път.
Гласът на Луис отвърна остро:
— Виждаш ли, прозорецът е счупен.
— Това нищо не означава — отряза Бромуич. — Мястото е обявено за продажба от месец. Новината се е разнесла наоколо и някой нехранимайко се е вмъкнал, за да провери дали не може да открадне нещо.
— Тук е имало някой снощи — каза Луис. — Светлините на колите се виждат от шосето. Може да са ги докарали тук след отвличането, лейтенанте. Движили са се в тази посока, когато Мак Тавиш ги е изпреварил.