Бромуич изръмжа:
— Тук няма нищо.
Чух, че излязоха, пресякоха коридора и влязоха в стаята отдясно. Бях увиснал в някакъв студен ужасяващ вакуум. Ако ме откриеха тук, щяха да си помислят, че съм я убил и да ме пратят в газовата камера.
— Мисля, че си губим времето — обади се Бромуич от съседната стая. — Все още смятам, че са офейкали. Може би е искал да ни прати по погрешна следа, като е зарязал колата. Докато работим по хипотезата за отвличането, той вероятно е на някой кораб, пътуващ за Европа.
— Шефът не мисли така — каза Луис.
— Той си търси белята — кисело отбеляза Бромуич, — но не трябва да се претрепва от тичане като мене. И аз щях да мисля, че е отвличане, ако само си седях зад бюрото и раздавах тъпи заповеди.
— Все пак да проверим и последната стая — предложи Луис.
Затаих дъх, когато вратата се отвори. Лъчът от мощно фенерче заигра из стаята. Затворих очи и се притиснах към щайгата.
— Боже пресвети! — възкликна Бромуич. Чух го как пристъпва напред.
— Това е жената на Дестър! — с възбуден глас допълни Луис. — Описанието съвпада. Студена ли е?
— Мъртва е поне от трийсет часа — каза Бромуич. — По дяволите! Сега ще почне една история …
— Значи са били отвлечени — продължи Луис. — Мислиш ли, че тялото на Дестър е някъде тук?
— Откъде, по дяволите, да знам? — озъби се Бромуич. — Трябва да докарам тук момчетата. Ще видя дали телефонът в съседната стая все още работи. Ти остани тук.
Чух, че затича по коридора, докато Луис запали цигара и започна да кръстосва из стаята.
Той се спря пред една от дървените щайги и я подритна леко. Останах неподвижен, облян в пот, със затаен дъх и разтуптяно сърце.
Чувах как Бромуич си дере гърлото по телефона. Не можах да разбера какво казва. След час, а може би и по-малко, цялото лесничейство щеше да гъмжи от полиция. Ако успеех да се измъкна, трябваше да го направя, преди да пристигнат.
Луис сигурно беше натиснал ключа за осветлението, защото стаята внезапно се обля в светлина.
— Е, поне не са изключили осветлението, лейтенант — извика той.
След около пет минути Бромуич се завърна в стаята.
— Те тръгнаха. Кажи на Джаксън да огледа другите две бараки. Дестър може да е в едната от тях.
Луис излезе. Чувах как Бромуич се мотае из стаята и си тананика под нос. Не виждах какво прави, но всеки път, когато минаваше близо до щайгата, аз затаявах дъх.
— Той оглежда бараките — извести Луис, завръщайки се. Чух, че отива до Хелън. — С положителност е била в безсъзнание. Мислиш ли, че се е задушила от тоя парцал?
— Отде да знам. Съдебният лекар ще ни каже. Бромуич седна върху щайгата, в която се криех. — Не ми е ясно защо са я оставили така завързана. Трябва да е била жива. Не биха вързали една мъртва жена, нали? Но защо са я оставили тук? Не прилича на отвличане. Има нещо мътно в цялата история, Луис.
— Да-а — провлачи Луис. — Прилича ми на аматьорска работа. Трябва да ти кажа, че тоя приятел Неш ме тревожи. Много е мазен. Мислиш ли, че е забъркан?
— Не знам, но ще разбера. Прав си, има нещо нередно в него. Преди време работеше за Джак Соли. Ние прибирахме Соли няколко пъти, но не успяхме да го уличим в нищо, спомняш ли си? И двамата са един дол дренки.
— Точно това си мислех. Беше доста словоохотлив, когато разправяше колко болен бил Дестър. Обзалагам се, че Дестър никога не е бил болен.
Слушах всичко това и треперех от страх.
— Тя също може да е била замесена — продължи Бромуич. — Тази връв около китките и глезените и някак не се връзва с цялата история. Изглежда ми нагласена работа.
— Въпреки това не можеш да фалшифицираш тази подутина, която има на лицето си.
— Прав си.
В коридора прозвучаха стъпки и след тях се обади един нов глас:
— Проверих другите две бараки. Няма никой и никой не е стъпвал там от известно време, лейтенант.
— О’кей, Джаксън. Навъртай се навън и ми се обади, като дойдат другите.
За известно време настъпи тишина, която беше нарушена от Бромуич.
— Имам друга идея, която доста ми харесва. Да предположим, че Дестър я е убил и завързал така, за да инсценира отвличане? Може да е офейкал с надеждата, че ще си помислим, че е в ръцете на похитителите. Как ти се харесва това?
— Защо е трябвало да я убива? — запита Луис със съмнение в гласа.
— Не са стигнали до споразумение. От това, което съм чувал, знам, че тя се е отнасяла с него като с куче. Може да са се скарали по пътя за санаториума. Идеята да отиде там е била нейна. Може да е решил, че тя нарочно го пъха в тази дупка, откъдето не би могъл да се измъкне. Може би я е накарал да спре колата, цапардосал я, домъкнал я дотук, разбрал, че я е убил и нагласил всичко да изглежда като отвличане. Може така да е станало, Луис.