— След това се е върнал в Холивуд, зарязал е колата и е взел влак или автобус за някъде. Мисля, че си на прав път, лейтенант.
— Дяволски сигурен съм — изправи се Бромуич от щайгата. — Ще поговоря сега с шефа. Ти можеш да огледаш другите две бараки, в случай че Джаксън е пропуснал нещо. Не е толкова умен, колкото би трябвало да бъде.
Чух стъпките на двамата надолу по коридора. Миг по-късно телефонът издрънча, когато Бромуич започна да избира номера.
Сега или никога! Изпълзях навън от щайгата, пристъпих безшумно към полуотворената врата и надникнах в коридора. Вратата на офиса, от който телефонираше Бромуич беше открехната. Трябваше да мина покрай нея, за да се добера до изхода. Дали полицаят стоеше отвън или беше тръгнал с Луис? Чух Бромуич да казва:
— Намерихме мисис Дестър, шефе. Тя е в лесничейството на Нюмарк. Мъртва е. Да, прилича на убийство.
Прокраднах се по коридора с лудо тупащо сърце. Ако Луис се върнеше сега, щяхме да се сблъскаме двамата. Спрях се пред вратата на офиса със затаен дъх.
Бромуич тъкмо казваше:
— Момчетата са на път за тук. Ще знам повече, след като я види съдебният лекар. Да, мъртва е поне от трийсет часа.
Наведох се напред и надникнах в офиса. Бромуич се беше подпрял на бюрото с килната на тила шапка, полуобърнат към мене. Не се поколебах. С два бързи скока достигнах до изхода. Спрях се отново, докато се взирах навън в тъмната нощ. Видях полицейската кола. Светлините очертаваха пътека в тъмнината, но Луис и Джаксън не се виждаха никъде. Чух как телефонът издрънча, когато Бромуич затвори. Нямах никакво време. Поех дълбоко въздух и се плъзнах в тъмнината. Започнах да се отдалечавам предпазливо от полицейската кола, като притисках гръб към стената на бараката.
Чух някакъв звук и когато погледнах надясно, видях, че Бромуич дойде до вратата и се вторачи към шосето, отвъд площадката пред колибата.
Продължих да се придвижвам, докато стигнах до края на стената. Надникнах зад ъгъла, но не видях нищо освен тъмнина. Почувствах хладния вятър върху лицето си. Чух, че Луис говори някъде настрани от мене.
Напуснах закрилата на бараката и ниско приведен, започнах да се движа в широк кръг към вратата от бодлива тел. Не виждах накъде вървя и трябваше да опипвам с крак пред себе си преди всяка стъпка, за да бъда сигурен, че няма да се блъсна в някое дърво, да настъпя суха пръчка или да се издам с някакъв звук. Колкото повече се отдалечавах от бараката, толкова по-смел ставах и започнах да се придвижвам по-бързо. Дори по този начин ми трябваха десет минути, за да стигна до вратата.
Спрях се и погледнах назад.
От Бромуич и Луис нямаше и следа, но забелязах Джаксън, който се беше облегнал на вратата на бараката.
Аз се обърнах и закрачих по черния път, като отначало се движех предпазливо, но когато се отдалечих на достатъчно разстояние, преминах в бяг. Тъкмо достигнах до края на пътя, когато чух приближаващите се сирени. Без много колебание се хвърлих в един храсталак и се проснах по очи.
След две-три минути три полицейски коли завиха по черния път и зареваха нагоре по хълма към лесничейството. Оставих ги доста да се отдалечат и като се изправих на крака, затичах се през глава към буика.
Едва когато се върнах в голямата безмълвна къща на Дестър и стаята, която Мариан беше използвала, преди да се премести в моя апартамент, изпитах с пълна сила въздействието, което ми оказа смъртта на Хелън.
Твърде много неща се бяха случили веднага след нейното откриване, за да имам време да изпитам нещо по-различно от зашеметяващия факт, че тя е мъртва, но сега, докато седях с пресъхнала уста и все още блъскащо сърце в един фотьойл, разбрах, че по някакъв начин съм причинил смъртта и.
Спомних си, че изпаднал в паника, я бях ударил по-силно, отколкото възнамерявах, но сигурно един удар по челюстта не би могъл да я убие? Тревожеше ме липсата на посиняване, което е основният признак на задушаването. Полицията не можеше да ме обвини в убийство, ако я бях оставил жива и беше умряла по-късно заради парцала в устата. Най-много можеха да се опитат да ми пришият непредумишлено убийство, но ако я бях убил с юмрук, щяха да ме обвинят в истинско.
Проклинах се, че въобще започнах цялата тая история.
И дума не можеше да става за трите четвърти милион долара. Бях затънал в ужасна каша. Долу в кухнята се намираше тялото на Дестър. Много скоро къщата и нейното обзавеждане щяха да бъдат подложени на оценка, за да се задоволят исканията на кредиторите, фризерът също щеше да бъде прегледан. Трябваше да преместя някъде тялото му, преди да се случи всичко това. Дали щях да бъда в безопасност, ако го захвърлех някъде, без да ме видят? От това, което бях чул, знаех, че Бромуич вече ме подозира, но можеше ли да докаже нещо? Дали бях оставил някаква улика в бараката, която да ме издаде? Липсата на мотив да убия Дестър и Хелън беше най-важното нещо в моя полза.