Седях втренчен в яркия телевизионен екран и се опитвах да се преборя с надигащата се у мене паника. Как можех да избегна тази непредвидена пречка. Бяха ми необходими няколко минути, за да възприема факта, че ми липсва смелост да отнеса Дестър в градината. Тогава се досетих, че си усложнявам сам нещата. Поначало Дестър се беше самоубил в кабинета си. Най-безопасно за мене беше да инсценирам самоубийството му отново в кабинета. Можех да стрелям през отворения прозорец, фактът, че прозорецът е бил отворен, щеше да обясни начина, по който Дестър е влязъл в стаята. Започнах да дишам отново с пълни гърди. Така беше по-добре. Веднага след изстрела щях да прекося коридора и да вляза в кухнята, да изчакам, докато Луис отиде до кабинета, после да изляза от кухнята, да се промъкна до средата на стълбището, да се обърна и изтичам шумно надолу като че ли току-що съм напуснал стаята си.
Звучеше чудесно на теория, но потрепервах от мисълта, че ми се налагаше да приложа всичко това на практика. Страхувах се да отворя фризера и да го видя отново, но трябваше да го направя.
Около десет и половина Луис се събуди внезапно. Аз го наблюдавах и когато видях, че се размърда, затворих очи и се престорих също на заспал.
— Дявол да го вземе! Тия въздухари още танцуват заедно — възкликна той с отвращение и се изправи.
Раздвижих се и отворих очи.
— Е, те ни приспаха и двамата. Какво повече искаш? — аз изключих телевизора. — Мисля да си лягам.
— Да — отвърна Луис и се протегна. — Само си губя времето. Трябваше отдавна да съм в леглото. — Той се изправи на крака. — Тука заключвате ли?
— Разбира се — казах аз. — Няма да ни отнеме дълго време. Ти се качвай.
— Мисля да те придружа. Не ми се иска някой крадец да се вмъкне, докато аз хъркам горе. Ще стана за майтап до края на живота си.
Той ме последва в преддверието, докато заключвах и пусках резето на входната врата и след това дойде с мен в кухнята, където заключих вратата към задния изход.
— Това е — рекох аз. — Хайде да се качваме. Той дръпна кухненските пердета.
— Този прозорец не е затворен — забеляза Луис и пусна резето. — Нека да прегледаме и останалите прозорци.
Можех да го удуша в този момент, но нямаше какво друго да направя, освен да го последвам в столовата, дневната и накрая в стаята на Дестър. Той провери и видя, че прозорците на дневната и столовата бяха затворени. Отвори вратата към кабинета на Дестър, светна лампата и отиде до прозореца.
— Този не е затворен — отбеляза Луис.
Бях втренчил поглед в бюрото, а по гърба ми пролазиха студени тръпки. Като някакъв небрежен глупак бях оставил съвсем открити ръкавиците до пишещата машина. Пристъпих с надеждата, че мога да ги дръпна незабелязано, преди той да се обърне, но се заковах на място, защото вече беше късно.
— Е, това е всичко — обяви той. — Сега никой не може да влезе, без да счупи някое стъкло.
Луис прекоси стаята, без да поглежда към бюрото, и излезе в коридора. Аз угасих лампата и го последвах, като оставих вратата полуотворена.
— Да тръгваме — предложи той. — Ако чуеш нещо, обади ми се. Обикновено спя като мъртвец.
Качихме се горе заедно и се разделихме на най-горното стъпало. Той се запъти към стаята за гости в далечния край на коридора в съседство със спалнята на Хелън.
— Лека нощ — пожелах му аз. — Приятни сънища.
Той кимна с глава, влезе в спалнята си и затвори вратата.
Останах за момент, ослушвайки се, след това загасих лампите в преддверието от централния ключ и се запътих по коридора към стаята си. Влязох, пристъпих бавно към леглото и седнах върху него. Дали беше видял ръкавиците? Такова глупаво недоглеждане можеше да докара на човек смъртна присъда. За какво мислех, че да допусна такава грешка? Може и да не ги беше видял. Нищо не спомена, но какво ли означаваше това?
Усетих, че се изпотявам, когато осъзнах каква работа ме очаква тази нощ. Трябваше да сваля всички бутилки от фризера и след като извадя Дестър, да ги наредя отново абсолютно безшумно. Не се заблуждавах, че Луис спи като мъртвец, независимо от последната му забележка.
Той си мислеше, че е проверил всички прозорци и вярваше, че никой не може да влезе, без да счупи някое стъкло, но беше пропуснал килера за дрехи, който водеше към преддверието. От там трябваше да влезе Дестър, казах си аз. Луис обаче беше усложнил нещата. Принуден бях да стрелям в кабинета на Дестър. Това означаваше да сваля резето на прозореца, да го отворя, да стрелям през него, да го затворя и да спусна отново резето. Това щеше да ми отнеме почти цялото време, необходимо, за да се върна в стаята си. Трябваше да действам като светкавица, ако исках да изляза от кабинета, преди Луис да стигне до най-горното стъпало, откъдето можеше да погледне към преддверието.