— Да, отидох. Той си беше изтървал ключовете и аз реших да проверя дали всичко е заключено и наред.
— Да, ама си се промъкнал като крадец. Преди да завиеш по черния път, си загасил фаровете.
— Не съм ги гасил, а стана късо съединение и те сами изгаснаха. После ги оправях, преди да тръгна оттам.
Това не беше никак убедително, ала в момента не ми дойде нищо друго на ума. Хайъръм не сметна за нужно да се заяде.
— Тази сутрин Том и аз отидохме в колибата — каза той.
— Значи ето кой ме е шпионирал — Том!
— Той много се разстроил заради телефона — изсумтя Хайъръм — и те заподозрял.
— С други думи, влезли сте с взлом в колибата! Положително, защото аз я заключих на тръгване.
— Да — призна Хайъръм, — така беше. И открихме още такива телефони. Цяла кутия.
— Може да не ме гледаш по този начин — казах аз. — Не съм видял никакви телефони, не съм си пъхал носа, където не ми е работа.
Ясно си ги представих двамата, Хайъръм и Том, как надуват колата с пълна скорост към бараката, убедени, че съществува някакъв зловещ заговор, който не можеха да проумеят, но в който ние двамата с Пияницата сме затънали до шия.
Всъщност заговорът действително съществуваше и ние с Пияницата наистина бяхме замесени в него, но дано поне той е наясно, защото аз нямах представа или, по-точно, малкото, което знаех, още повече ме объркваше. Що се отнася до Джерълд Шърууд, при положение, че ми каза истината (а аз бях склонен да му вярвам), и той не знаеше много повече от мен.
Слава богу, че Хайъръм не е в течение за телефона в кабинета на Шърууд, нито пък за останалите телефони по домовете на „четците“.
Впрочем той едва ли ще успее да научи нещо за тези телефони. Защото хората, които ги имат, ще ги скрият на сигурно място и ще си държат здраво езика зад зъбите, щом веднъж тази история се разчуе. А бях сигурен, че само след няколко часа целият град ще знае за тайнствените телефони. Защото нито Хайъръм, нито Том Престън умеят да си държат големите уста затворени.
„Кои ли са тези хора“? — попитах се аз и изведнъж се сетих. Това можеха да бъдат само разни самотници, нещастници, вдовици без спестявания и без пенсии, възрастни хора, чиито старини не са осигурени, пропадналите и неуспелите в живота.
Точно такъв бе случаят и с Шърууд, и с мен. С него се бяха свързали, ако може така да се каже, малко преди да банкрутира; и към мен проявиха интерес едва когато моят бизнес се провали и бях принуден да призная финансовия си крах. Плюс това човекът, който изглеждаше най-много замесен, беше най-големият пияница и нехранимайко в града.
— Е, какво мълчиш? — попита полицаят.
— Интересува те какво знам по въпроса ли?
— Именно. Иначе толкова по-зле за теб!
— Виж какво, Хайъръм, да не си посмял да ме заплашваш. Дори не се опитвай! Защото…
Вратата се отбори и Флойд Колдуел си подаде главата.
— Движи се! — изкрещя той. — Стената се движи!
Ние с Хайъръм скочихме и се втурнахме презглава към изхода. По улиците тичаха и крещяха хора; насред платното баба Джоунс подскачаше на едно място и пищеше пронизително, а бонето едва се държеше на темето й.
От другата страна на улицата видях в колата Нанси и се затичах право към нея. Тя вече беше запалила мотора и щом ме видя, бавно потегли надолу. Подскочих, метнах се на задната седалка и се прехвърлих отпред. За това време колата вече беше стигнала до аптеката на ъгъла и набираше скорост. Една-две други коли също се бяха запътили към главното шосе, но Нанси рязко натисна газта и ги изпревари.
— Знеш ли какво се е случило? — попита тя.
Поклатих глава.
— Само чух, че преградата се движи.
Стигнахме до знака, където трябваше да се спре, преди да се излезе на главното шосе, но Нанси дори не намали. Беше безпредметно, на шосето нямаше никакво движение — преградата спираше потоците коли, идващи от двете страни.
Нанси зави и излезе на широкия асфалтиран път. Отсрещната страна, точно пред нас, бе задръстена от гъсто натъпкани една до друга коли. Камионът на Гейб си беше на мястото, предницата му стърчеше с единия си край във въздуха, а ремаркето беше затиснало в канавката злощастната ми кола. Встрани от камиона имаше струпани други коли — по всяка вероятност те бяха пресекли линията в средата на шосето с надеждата да завият в последния момент, но неуспели, бяха задръстили и другата половина на пътя още преди преградата да започне да се движи.
На това място преградата вече я нямаше. Разбира се, с просто око не можеше да се види дали е тук, или не, но по-нагоре, на около четвърт миля, имаше неопровержими доказателства за нейното преместване.
Там тълпа обезумели хора бягаше, за да се спаси от невидимата сила, която я преследваше по петите. А зад бегълците се носеше вихрушка от изтръгнати с корени растения и дори цели дървета и очертаваше границата на движещата се преграда. Тя се простираше от двете страни на пътя, докъдето стига погледът, и сякаш живееше свой отделен живот — търкаляше се, подскачаше, бавно пълзеше напред, а дърветата тромаво се препъваха в собствените си корени и разперени клони.