Тъпър каза някакви несвързани думи за цветя, които заемали цели декари. Всички до едно били лилави и много настояваше да разправи за тях на татко. Тайнственият глас, или по-точно един от тайнствените гласове по телефона, беше добре осведомен за татковия парник и се интересуваше дали аз още го поддържам. А преди по-малко от час се изсипа истински пороен дъжд от семена.
Малките лилави главички сякаш ми кимаха подигравателно и тайно се радваха на нещо, затова рязко отвърнах поглед и вдигнах очи към небето. Разпокъсаните облаци все още закриваха слънцето. Но щом вятърът ги прогони, ще настъпи истински ад. Жегата вече се чувствуваше във въздуха.
Навлязох в градината и тръгнах по стъпките на Тъпър. Когато те свършиха, спрях и здравата се наругах, задето съм могъл да помисля, че тук сред цветята ще намеря отговор на загадката. Тъпър изчезна преди десет години и днес отново изчезна, а как прави този номер, никой не знае и едва ли някога ще узнае. И въпреки това бях твърдо уверен, че именно Тъпър е ключът към тази тъмна история. Но ако ме попитате защо съм толкова сигурен, да ме убиете, нямаше да мога да ви обясня. Още повече, че Тъпър не беше единственият замесен, ако изобщо беше замесен. Ами Пияницата? И тук се стреснах, като се сетих, че не съм попитал за здравословното му състояние.
Къщата на доктор Фейбиън е на хълма, точно зад парника, затова реших да прескоча дотам и го попитам. Той, разбира се, може да не си е вкъщи, но ще го почакам — рано или късно ще си дойде. Друга работа в момента и без това нямах. А като се има предвид какво говорят сега по мой адрес Хайъръм и Том Престън, най-добре ще е да не ме сварват вкъщи.
Както разсъждавах така, застанал на края на следата, оставена от Тъпър, аз направих крачка встрани към къщата на доктора. Но не ми било съдено да отида там. Една-единствена крачка — и засия слънце, а къщите изчезнаха. Изчезна къщата на доктора и всички останали къщи, и дърветата, и храстите, и тревата. Всичко освен лилавите цветя, които покриваха цялата земя, докъдето стигаше погледът, и слънцето, което грееше от безоблачното небе.
11.
Всичко това се случи, защото направих една-единствена крачка. Тогава пристъпих и с другия крак, за да събера и двата, и застанах така, смразен от страх, без да смея да се обърна — сигурно се боях от това, което щях да видя зад гърба си. Макар че, като си помисля сега, струва ми се, че съм знаел какво ще видя — още лилави цветя.
Дълбоко в себе си бях уверен: именно за това място ми е разказвал Тъпър. Той беше дошъл оттук и пак се върна, а сега и аз го последвах. Но нищо не се случи. Аз не се и учудих. Защото това беше едно от онези места, където никога нищо не се случва. Освен цветята и ослепителното ярко слънце нямаше нищо друго. Нито полъх на вятър, нито звук. Но затова пък имаше аромат — обезсилващия, наситен аромат на малките цветя с маймунски личица.
Най-после се осмелих да мръдна и бавно се обърнах — безкрайна цветна шир.
Милвил беше изчезнал в някакъв друг свят. Впрочем не, той съществува някъде в стария познат свят. Не Милвил, а аз бях този, който изчезна. Направих една крачка и се пренесох в друг свят.
И макар че това беше друг свят, местността си оставаше същата. Все още бях в долчинката, която е зад къщата ми, а отзад се издигаше стръмно хълмът, който водеше право към улицата, където би трябвало да се намира къщата на доктор фейбиън. Още по-надолу, на половин миля, смътно се чернееше хълмът, върху който стои къщата на Шърууд.
Ето какъв бил светът на Тъпър! Светът, в който той са оттегли за пръв път преди десет години и за втори път тази сутрин. Което означаваше, че сега, в този момент, той е някъде тук.
Внезапна надежда ме озари — в такъв случай ще мога да се измъкна оттук и да се върна в Милвил. След като Тъпър можа, значи знае пътя, който извежда оттук. Макар че това не е сигурно. С малоумен като Тъпър Тайлър човек никога в нищо не може да е сигурен.
Но най-напред, разбира се, трябва да го открия къде е. Едва ли ще е някъде далече. Може търсенето да ми отнеме време, но бях сигурен, че рано или късно ще го намеря.
Заизкачвах се по хълма, който, ако си бях в Милвил, би ме извел пред къщата на доктор Фейбиън. Стигнах върха и се огледах — навсякъде, докъдето ми стигаше погледът, се ширеше море от лилави цветя. Земята изглеждаше странно оголена без дърветата, улиците, къщите. Но това беше същата, позната от детството ми местност. Ако изобщо имаше някакви разлики, те бяха съвсем незначителни. Ето там, на изток, се намираше влажната, блатиста местност и хълмчето, на което стоеше колибата на Пияницата. Тя и сега се намираше там, само че в някакво друго измерение на времето или пространството. Какви ли изключителни обстоятелства или невероятно стечение на много обстоятелства са нужни, за да може човек ей така да прекрачи от един свят в друг?