Стоях така, чужденец в непозната страна, а ароматът на цветята не само изпълваше ноздрите ми, но и всяка пора на тялото ми, притискаше ме към земята и имах чувството, че цветята прииждат към мен на огромни лилави вълни и искат да ме съборят и погребат за вечни времена. Наоколо беше тихо, не съм предполагал, че съществува такова тихо място. Не се чуваше нито звук. Мина ми през ума, че всъщност никога през живота си не съм познавал истинската тишина. Винаги нещо е нарушавало тишината — ту песента на щурче в тихия летен ден, ту шумоленето на листата. Дори среднощ ще чуеш поскърцването на паркета, пукането на дървата в камината, тихото шумолене на вятъра под стрехите.
А тук тишината беше истинска. Нито звук. С положителност мога да твърдя това, защото тук нямаше кой да издава звуци. Нямаше нито дървета, нито храсти, нито птици, нито насекоми. Нищо освен цветята и земята, на която те растяха. Само празнота, поела тишината в дланите си, и лилавото море, ширнало се до хоризонта, за да се слее там с ослепително ярката синева на лятното небе.
В този миг за пръв път изпитах страх — не онзи огромен панически страх, който кара човек да бяга и да крещи от ужас, а някакъв малък, промъкващ се страх, който започна да кръжи около мен като досадно кученце, дебнещо момента да забие острите си зъби в крака ми. С него не можеш да се бориш, няма начин и да му се противопоставиш! — това е един малък, потискащ страх, който само тормози нервите.
Не че предчувствувах някаква опасност, защото такава не съществуваше. От пръв поглед се виждаше, че няма нищо опасно. Но имаше нещо по-лошо — тишината, пустотата, еднообразието на пейзажа, както и това, че не знаех къде се намирам.
В краката ми лежеше блатистата местност, където би трябвало да бъде колибата на Пияницата, а малко по-нататък проблясваше като сребърна лента реката, която опасва нашия Милвил. Точно там, където тя завива на юг, съзрях на фона на чистото небе тънка като конец струйка дим — толкова тънка и далечна, че едва се забелязваше.
— Тъпър! — изкрещях аз и хукнах надолу по склона, доволен, че си намерих причина да бягам, защото до този момент с голямо усилие на волята бях си наложил да не правя това, да не се поддавам на жалкия дребнав страх, но през цялото това време ужасно ме сърбяха петите.
Прекосих възвишението, което скриваше реката от погледа ми, и пред мен се показа резиденцията на Тъпър — колибка от несръчно сплетени клони, зеленчукова градина, в която растеше какво ли не, и посърнали полумъртви дървета, разпръснати по брега на реката, с изсъхнали клони и само няколко зелени листа по върховете.
Пред колибата гореше малък огън, а до него беше приклекнал Тъпър, облечен с ризата и панталоните, които му дадох, а на главата му беше кацнала все същата идиотска шапка.
— Тъпър! — извиках аз, а той се надигна и важно тръгна да ме посрещне. Изтри брадата си с ръка, след което ми подаде същата ръка да се здрависаме. Тя беше мокра от слюнките му, но аз не възразих. Тъпър може да не представлява кой знае какво, но поне е човешко същество.
— Радвам се, че си намерил свободна минутка, Брад — заяви той. — Много мило, че се отби при мен.
Каза го, като че ли години наред всеки ден съм го навестявал.
— Много е хубаво тук при теб — забелязах аз.
— Нали? Всичко това цветята го направиха за мен. — В гласа му звучеше гордост. — Отначало не беше така, но после получих от тях всичко, каквото ми трябва. Много са добри към мен.
— Да, така е — казах аз.
Не ми беше ясно за какво става дума, но побързах да се съглася с него. Нямаше как — Тъпър беше единствената ми надежда да се върна в Милвил.
— Те са най-добрите ми приятели — продължи той възторжено. — Освен теб и баща ти, разбира се. Преди да открия Цветята, вие с него ми бяхте най-добрите приятели. Всички останали ми се подиграваха и си правеха смях с мен. Аз се преструвах, че не разбирам, но много добре разбирах и никак не ми беше приятно.
— Те не го правеха от злоба — опитах се да го успокоя. — Всичко беше от глупост.
— Въпреки това не биваше да го правят — настоя Тъпър. — Ти например никога не ми се присмиваше. Затова те харесвам.
Така беше, аз никога не му се подигравах. И не защото не ми се е искало — понякога ми идеше да го пребия от бой. Но един ден баща ми ме викна настрана и ме предупреди, че ако някога ме види да се подигравам с Тъпър, както правеха другите деца, ще ми съдере задника от бой.