— Значи за това място разказваше, че било пълно с цветя?
Той се ухили доволно и от ъглите на устата му се проточи слюнка.
— Нали е хубаво!
През това време ние се бяхме спуснали от хълма и стигнахме огъня. Върху въглените нещо къкреше в грубо глинено гърне.
— Нали ще останеш да обядваш с мен? — покани ме Тъпър. — Моля ти се, Брад, нали ще останеш? Толкова отдавна не съм обядвал с някого.
При мисълта за това колко отдавна никой не е обядвал с него, по бузите му потекоха сълзи.
— В пепелта се пекат картофи и царевица — каза той, — а в гърнето варя грах, моркови и боб — всичко заедно. Само месо няма. Ти нали нямаш нищо против, че е без месо?
— Ни най-малко — уверих го аз.
— Понякога месото ужасно ми липсва — призна той, — но те с нищо не могат да ми помогнат. Не могат да се превърнат в животни.
— Кои те?
— Цветята — каза той така, като че ли ставаше дума за нещо одушевено. — Те могат да се превърнат в каквото поискаш, стига да е растение. Но не могат да станат на прасета или зайци. Аз не ги и моля никога. Искам да кажа, че ги помолих само веднъж и те ми обясниха. Повече не си направих устата, защото и без това толкова много са сторили за мен и съм им много благодарен.
— Обясниха ти? Искаш да кажеш, че си говорил с тях?
— Ами да, през цялото време.
Той влезе на четири крака в колибата и затършува там, а задникът му стърчеше като на куче, което се опитва да изрови лисицата от дупката й.
После се измъкна заднишком заедно с две глинени чинии, криви и грапави като гърнето. Сложи ги на земята и върху всяка постави по една дървена лъжица.
— Сам ги направих — каза той. — Намерих на брега на реката малко глина и отначало нищо не излизаше, но после те проучиха как се правят и…
— Искаш да кажеш Цветята научиха, за да ти кажат?
— Ами да. Те всичко правят за мен.
— А лъжиците?
— Издялах ги с един камък. Май че беше кремък. С остър край. Не е като нож, но свърши работа. Е, вярно, необходимо ми беше доста време.
Аз кимнах.
— Но това няма значение — продължи той. — Време имам колкото искам.
Той пак си изтри брадата и после грижливо се избърса в крачола на панталона.
— Те ми отгледаха и лен, за да си направя дрехи. Но не можах да схвана как става това. Те ми обясняваха, обясняваха, ала нищо не излезе. Най-после се отказаха. Доста време ходих гол, само с тази шапка. Сам си я направих, без ничия помощ. Те дори не са ми споменавали за шапката, аз самичък си я измислих и направих. Чак след това ми казаха, че е много хубава.
— И са прави — потвърдих аз, — шапката е великолепна.
— Наистина ли, Брад?
— Разбира се.
— Много се радвам, че така мислиш. Аз даже се гордея с нея. Това е първото нещо, което съм направил през живота си сам, без даже да ми каже някой.
— А тези твои Цветя…
— Те не са мои — рязко ми възрази Тъпър.
— Казваш, че тези Цветя могат да се превръщат в каквото поискаш. Значи са се превърнали във всичко това, което е в градината ти?
— Да, могат да се превърнат във всякакви растения. Стига само да ги помоля.
— Но в такъв случай, щом могат да се превръщат в каквото пожелаят, защо до едно са цветя?
— Нали все трябва да са нещо? — разпали се Тъпър. — какво им пречи да са цветя?
— Прав си — съгласих се аз.
Той изрови от пепелта два кочана царевица и няколко картофа. След това свали гърнето от огъня с нещо като маша, сякаш издялана от кората на дърво, и разсипа варените зеленчуци по паниците.
— А на дървета могат ли да стават?
— Ами ей онези там дървета, всичките са ми от тях. Трябваха ми дърва за огъня. Тук отначало нямаше никакви дървета и не можех да си готвя, затова им обясних какво ми трябва. Тогава те ги направиха специално за мен. Израстват много бързо и веднага умират, така че да мога да чупя клони и да си имам сухи дърва за огъня. При това горят по-бавно от обикновените сухи дърва. За мен това е добре дошло, защото не бива да ми изгасне огънят. Отначало, като дойдох тук, джобовете ми бяха пълни с кибрит, но отдавна го свърших.
Като спомена за пълните си с кибрит джобове, веднага се сетих, че той безумно обичаше огъня. Винаги носеше кибрит със себе си, сядаше кротко някъде настрана от другите, палеше клечка след клечка, държеше ги, докато опарят пръстите му, и щастливо съзерцаваше пламъка. Хората се страхуваха, че някой ден ще направи пожар, но такова нещо не се случи. Просто си беше чудак, който обичаше да гледа огън.
— Само че нямам сол — каза Тъпър. — Сигурно ще ти бъде безвкусно. Аз съм свикнал.
— Как може без сол, като се храниш със зеленчуци?
— Цветята ми казват, че може. Казват, че слагат в тях такива неща, които ми замествали солта. Въпреки че на вкус не личи, тези неща давали всичко, което ти е необходимо, не по-зле от солта. Цветята ме били изучили и знаели какво е нужно на организма ми и го слагали направо в зеленчуците. А там надолу по реката имам овощна градина, пълна с плодове. През цялата година малините и ягодите ми дават плод.