Станах от земята — целият се бях схванал. Разкърших се, бавно се огледах и отвсякъде, докъдето стигаше погледът, към мен заприиждаха лилави вълни.
„Не е възможно — помислих си аз. — Не е възможно да съм разговарял с Цветята. Та нали от всичко на Земята Цветята са последното, което би могло да проговори!“
Но това не беше Земята. Това беше друг свят — един от милиардите, както казаха те.
Възможно ли е да се съди за един свят по друг? Не, не е възможно, сам си отговорих аз. Вярно, очертанията на местността наоколо са почти същите, както в така добре познатия ми Милвил, но нищо чудно във всички тези безброй светове земната повърхност да остава непроменена. Нали споменаха, че Земята била една основна структура?
Обаче развитието на живота, еволюцията — това е нещо съвсем друго. Дори ако допуснем, че животът на моята Земя и на тази, другата, където се намирах сега, е започнал по един и същи начин (което съвсем не беше изключено), въпреки това по пътя на неговото развитие можеха да се появят безброй малки отклонения, всяко едно от които, само по себе си, може да не е било от значение, но резултатът от сбора им би довел до това, че животът и културата на всяка една от тези Земи с нищо да не напомнят за живота и културата на останалите.
Тъпър започна да хърка и хъркането му беше точно такова, каквото можеше да се очаква от него — гръмко, влажно и лигаво. Той лежеше по гръб в колибата върху постеля от листа, но колибата беше толкова малка, че краката му стърчаха навън. Напуканите му пети опираха в земята, а разперените му пръсти стърчаха нагоре — гледката ми се стори груба и вулгарна.
Вдигнах от земята паниците и лъжиците, взех под мишница гърнето, в което Тъпър беше сготвил яденето, открих утъпканата пътечка, която водеше към реката, и тръгнах по нея. След като Тъпър беше сготвил, най-малкото, което можех да направя, беше да измия съдовете.
Клекнах край брега на реката, измих безформените паници и гърнето, изплакнах хубаво лъжиците и грижливо ги избърсах с пръсти. Бях много внимателен с чиниите, защото се опасявах, че няма да издържат на обилно мокрене. При изработката Тъпъровите големи криви пръсти бяха оставили по тях следи, които ясно личаха.
Той е живял тук цели десет щастливи години, щастливи сред лилавите цветя, които бяха станали негови приятели, далеч от грубостите и жестокостите на света, в който се беше родил. Този свят се отнесе грубо и жестоко с него, защото Тъпър се отличаваше от другите, но можеше да бъде груб и жесток и с тези, които не се отличаваха.
Не се съмнявах, че за Тъпър това беше една приказка, превърнала се в действителност. Простата красота на този свят намираше отзвук в неговата също така проста душа. Тук той беше намерил несложния и необезпокояван от нищо живот, към който винаги се е стремял, без може би да съзнава, че се стреми към нещо.
Оставих съдовете на брега, наведох се, загребах в шепите си вода и започнах да пия. Имаше приятен чист вкус и беше студена въпреки горещото лятно слънце.
Като се изправях, чух шумоленето на някаква хартия и изведнъж сърцето ми се сви — сетих се. Бръкнах във вътрешния джоб на сакото си и извадих дългия плик. Отворих го — вътре беше пачката банкноти. хиляда и петстотинте долара, получени от Шърууд.
Клекнах отново с плика в ръце и си помислих: „как съм могъл да сторя тази глупост!“ Бях решил да скрия парите някъде вкъщи, тъй като двамата с Алф щяхме да тръгнем рано за риба, още преди да отворят банката, а после в суматохата забравих да изпълня намерението си. Как изобщо е възможно човек да забрави за съществуването на хиляда и петстотин долара!
При мисълта какво можеше да се случи през този ден с парите ме изби студена пот. Ако не беше лудият късмет, досега десет пъти да съм ги изгубил. Бях страшно възмутен от себе си, задето съм могъл да забравя за такава голяма сума; но докато седях там и гледах парите, разбрах, че те вече бяха загубили за мене част от значението си.
Може би това се дължеше до известна степен на приказното царство на Тъпър? Впрочем аз знаех, че стига да мога да се завърна в моя свят, те отново ще възвърнат предишната си стойност. Но за момента по-важни ми изглеждаха разкривените глинени съдове, сплетената от клони колиба и постелята от листа. А от всичко най-голямо значение имашш поддържането на малкия огън, тъй като кибритът беше свършил.
„Всъщност — мислех си аз — това не е моят свят. Този свят е на Тъпър — приятен и късоглед като самия него, защото той не можеше да проумее опасностите, които криеше този негов свят.“
Настъпи денят, за който толкова време се говореше, но за който така малко се готвехме, защото ни се струваше, че е далечен и невероятен. Денят, в който човечеството се срещна (а дали не е по-правилно да се каже „се сблъска“) с друга форма на разум.