— Направо са се побъркали — отбеляза Нанси.
— Кажи на баща си каквото искаш. Всичко му разкажи. Но на другите нищо не казвай. Той знае какво да им предаде. Няма смисъл да им даваме поводи за още приказки.
— Добре — рече тя. — И внимавай там. Гледай да се върнеш жив и здрав.
— Дадено.
— Нали можеш да се върнеш? — попита тя.
— Мисля, че мога. Поне се надявам.
— Ще кажа на татко всичко, каквото ми поръча. Дума по дума. Той ще оправи работата.
— И не се тревожи за мен.
— Няма. Надявам се скоро да те видя.
— Довиждане, Нанси. Благодаря ти, че ми се обади. — И после към Тъпър: — Благодаря, телефоне.
Той започна да ме сочи с пръст и да ме закача.
— Брад си има гадже! — пропя той. — Брат си има гадже!
— Мислех, че никога не подслушваш — казах малко раздразнен.
— Брад си има гадже! Брад си има гадже! Брад си има гадже!
Той се въодушевяваше все повече и цял се олигави.
— Стига! — изревах аз. — Ако не престанеш, ще ти превия проклетия врат.
Той разбра, че не се шегувам, и веднага млъкна.
14.
Събудих се. Сребристосиня нощ. Какво ли ме събуди? Лежах по гръб, над мен в небето блещукаха звездите. Не бях объркан. Знаех къде се намирам. Не стана нужда пипнешком да се връщам към действителността. Чувах как реката присмехулно плиска бреговете и усетих в ноздрите си пушека на огъня.
И все пак нещо ме събуди. Лежах, без да мръдна; ако това нещо беше наблизо, не трябваше в никакъв случай да узнае, че съм буден. Обзе ме чувство на страх или може би на напрегнато очакване. Но ако беше страх, поне не беше нито дълбок, нито силен.
Бавно извих глава на една страна и видях луната — огромна, ясна, стъпила върху самите клони на ниските дървета край брега.
Лежах направо на твърдата земя, без постелка, без нищо под мен. Тъпър се беше промъкнал да спи в колибата и свил крака, така че те вече не се подаваха навън. И ако наистина беше вътре и спеше, правеше го много тихо, защото не се чуваше нито звук.
Продължавах да лежа безшумно и неподвижно и се мъчех да доловя шум от прокрадващи се стъпки. Но не чух нищо и най-накрая седнах.
Окъпания в сребърна лунна светлина склон над лагера подпираше с върха си тъмносиньото небе — и тази красота висеше в тишината толкова ефирно, че човек го дострашава да продума или да помръдне, да не би красотата и тишината да се разпилеят на хиляди късчета.
Внимателно се изправих на крака сред този ефирен свят, все още недоумяващ какво ме бе събудило.
Тишина. Небето и земята замрели, като че ли за миг са застанали на пръсти, за миг спрели и изостанали от времето. Стори ми се, че тук е замръкнало настоящето, без минало и без бъдеще, че в тази тишина никога няма да прозвучи тракането на часовника и никой няма да каже на глас дума.
Изведнъж нещо се помръдна на върха на хълма; човек или подобие на човек се понесе стремително по хребета; гъвкав, грациозен, издължен силует на фона на тъмносиньото небе.
Втурнах се след него. Затичах нагоре по възвишението без някаква определена цел. Знаех само, че там горе има човек или човекоподобно същество и аз трябва да се срещна с него лице в лице, защото се надявах, че то може да придаде някакъв смисъл на земята от пустота и цветя, на тази безмълвна, ефирна красота; надявах се, че то ще ми помогне да разбера това непознато измерение на пространството и времето.
Силуетът летеше по гребена на хълма и аз се опитах да извикам, но от гърлото ми не излезе нито звук, затова продължавах да тичам мълчаливо след него.
Неизвестното същество, изглежда, ме забеляза, защото изведнъж се спря, обърна се и започна да ме разглежда отгоре.
Несъмнено фигурата беше човешка, само на главата си имаше нещо като качул, който й придаваше птичи облик; сякаш върху човешко тяло беше пораснала глава на папагал.
Тичах задъхан към това същество и ето че то започна да слиза към мен — спокойно, бавно, с някаква естествена грация.
Спрях, като се мъчех да си поема дъх. Нямаше смисъл да тичам повече и да гоня. То само идваше към мен.
Приближаваше се; все още виждах очертанията на фигурата, но вече можех да различа, че качулът на главата бе бял или сребърен. Лунната светлина ми пречеше да определя кое от двете.
Започнах да дишам по-равномерно и тръгнах нагоре да го посрещна. Приближавахме се бавно, вероятно и двамата се бояхме да не изплашим другия с някое рязко движение.
Съществото спря на десетина крачки от мен, спрях и аз.
Сега вече го виждах добре — то наистина беше човекоподобно и беше жена, гола или полугола. Качулът на главата й странно блестеше на лунната светлина, но не можех да разбера дали това е естествена част от нея, ексцентрична прическа или може би шапка.