Качулът беше бял, а тя — цялата черна, като черен кехлибар, който хвърля отблясъци на лунна светлина. Тялото й излъчваше някаква напрегнатост и гъвкавост, от него бликаше толкова живот, че дъхът ми секна.
Тя проговори. Но без думи, речта й беше музика.
— Съжалявам — казах аз, — не разбирам.
Тя пак заговори, гласът й звънна, сякаш пръсна шепа кристали в синьо-сребърната тишина, но аз пак нищо не разбрах. Може ли, помислих си отчаяно, индивид от моя човешки род някога да разбере тези слова, които се изливаха в музика, без думи. А може би те въобще не трябваше да се разбират, както ние разбирахме думите.
Поклатих глава, а тя се засмя — смехът й беше съвсем човешки, звънък, тих, изпълнен с радостно вълнение.
Тя протегна ръка, пристъпи няколко крачки към мен и аз поех протегнатата ръка. Изведнъж жената се обърна и леко затича нагоре по хълма, увличайки и мен след себе си. Превалихме хребета и продължихме да тичаме надолу ръка за ръка — диво, стремително, обхванати от безумието на младостта; тичахме в нищото, оставаше само опиянението, че съществуваме в лунната светлина.
Бяхме млади и пияни от необяснимото щастие, за което нямаше причина, пияни от див възторг, поне аз.
Тя държеше здраво ръката ми с нейната силна, гъвкава, млада ръка и ние тичахме. Като че ли бяхме едно цяло; и по някаква необяснима причина на мен наистина ми се стори, че съм станал част от нея и зная къде отиваме и защо, но бях така обзет от това особено щастие, че не можех да си го обясня на понятен за мен език.
Стигнахме до потока и го прецапахме, заобиколихме могилата, на която открих черепите, цзкачихме на един дъх втория хълм и там, на върха, налетяхме на останалите.
Шест-седем същества като моята непозната спътница се бяха събрали на полунощен пикник. По земята бяха нахвърляни в кръг предмети, подобни на кошници и бутилки. А в средата сребрееше някакъв прибор или апарат, малко по-голям от баскетболна топка.
Спряхме се на края на кръга и всички се обърнаха и ни загледаха, но без учудване, сякаш беше най-обикновено нещо някой да доведе сред тях чуждоземно същество като мен.
Моята спътница им каза нещо на пеещия си език и те й отговориха също с музика. Гледаха ме напрегнато, но приятелски.
След това всички седнаха в кръг, само едно същество остана право и ми стори знак да се присъединя към тях.
Седнах срещу спътницата ми и този, който ми направи знак.
„Изглежда, имат някакъв празник или разходка“ — помислих си аз, макар че в атмосферата се носеше нещо много по-тържествено от радостта на една обикновена разходка. В лицето и фигурите на насядалите в кръг хора имаше някаква напрегнатост, като че ли очакваха да се случи нещо много важно. Те бяха щастливи и възбудени и просто трептяха от живот, изпълнил целите им същества.
С изключение на качулите те съвсем приличаха на хора и чак сега видях, че не носят дрехи. Откъде ли се бяха взели? Тъпър щеше да ми каже, че тук живееха такива същества. Но той каза, че Цветята са единствените обитатели на планетата, макар да спомена, че от време на време идвали гости.
Дали тези същества са гости или потомци на онези, чиито останки намерих на могилата, и сега са излезли от тайното си убежище? Но не, в тях няма нищо, което да подсказва, че са се крили и спотайвали.
Странният предмет си стоеше в центъра на кръга. Когато ходехме от Милвил на излет, ние поставяхме така грамофон или транзистор. Но на тези хора не им трябваше музика, защото тяхната реч беше музика, а сребърният апарат в средата на кръга беше много особен; никога през живота си не бях виждал подобно нещо. Той беше кръгъл и като че направен от много лещи, слепени под различен ъгъл — те пречупваха различно лунната светлина, така че кълбото светеше ослепително.
Някои започнаха да изпразват кошниците и да отварят бутилките и изведнъж разбрах, че ще ме поканят да ям с тях. Разтревожих се, защото не можех да им откажа, те бяха толкова любезни, а тяхната храна можеше да бъде опасна за мен. Въпреки че явно бяха човекоподобни, съвсем не беше изключено да имат различна обмяна на веществата и онова, което за тях е храна, за мен да представлява отрова.
Това не беше кой знае колко важно, но не можех да взема решение и седях, разкъсван от колебания какво да правя. Ако храната се окаже само гадна, отвратителна, щях да се справя; бих я погълнал заради дружбата си с тези хора. Но мисълта, че може да е смъртоносна за мен, ме караше да се двоумя.
Допреди малко сам се убеждавах, че колкото и голяма заплаха да са Цветята за нас, ние трябва да ги пуснем, трябва да се борим да намерим общ език с тях и да изгладим всички евентуални разногласия. Казвах си, че може би бъдещето на човечеството зависи от това дали то ще съумее да се срещне и да се разбере с първите пришълци от чужда планета. Защото идваше времето, все едно дали това щеше да стане след сто или хиляда години, когато ние ще срещаме много извънземни разумни същества, и не трябваше да се проваляме още от първия път.