Той се доближи до мен.
— Какво смяташ да направиш, Брад?
— На първо време ще се прибера вкъщи, там ме чакат с нетърпение. Ти ще дойдеш ли?
Той поклати глава:
— Не, не искам. Бях там, когато ме извикаха при Флойд. Чувствувам се като пребит и смятам веднага да си легна.
Той бавно се обърна и затътра крака към дома си, но пак се спря и ми извика през рамо:
— И да внимаваш, момче! Много се говори за тези цветя. Казват, че ако баща ти не бил започнал да ги отглежда, това нямало никога да се случи. Всички мислят, че ти й баща ти сте забъркали някаква каша. Не знам как ще се оправиш…
— Добре, ще внимавам — отговорих аз.
16.
Те седяха във всекиднебната. Още щом се появих на вратата, Хайъръм Мартин ме видя.
— Ето го! — изрева той, като скочи и се втурна към кухнята. Но посред път се спря и ме загледа както котка мишка.
— Доста време те нямаше — процеди той.
Не му отговорих. Мълчаливо сложих увитата в сакото ми машина върху кухненската маса. Единият край на дрехата се смъкна и на светлината на лампата запремигваха безбройните лещи. Хайъръм отстъпи крачка назад.
— Какво е това? — попита той.
— Нося го оттам — казах аз. — Мисля, че е машина на времето.
На газовата печка върху слаб огън вреше кафеничето. Мивката беше пълна с неизмите кафеени чаши. Захарницата беше отворена и на масата имаше разсипана захар.
Всички се преместиха от всекиднебната и се струпаха в кухнята — не мислех, че са толкова много.
Нанси заобиколи Хайъръм и застана до мен. Тя ме хвана за ръката.
— Цял и невредим — рече ми тя.
— Отървах се с лека уплаха.
„Колко е красива — помислих си аз. — По-красива, отколкото я помнех, по-красива, отколкото в училище, когато а боготворях.“ Така, до мен, тя беше по-красива, отколкото я виждах и в мислите си.
Приближих и я прегърнах през раменете. Тя за миг отпусна глава на моето рамо, но веднага я изправи. Беше топла и нежна и не ми се искаше да се откъсвам от нея, но всички ни гледаха и чакаха.
— Аз позвъних тук-там — каза Джерълд Шърууд. — Сенаторът Гибс ще дойде и ще те изслуша. С него ще дойде и някой от Външното министерство. За такъв кратък срок не можех да направя повече, Брад.
— Това ще свърши работа — успокоих го аз.
Отново бях в моята кухня, до мен беше Нанси и всичко наоколо познато. В зората на настъпващия ден светлината на лампата избледняваше и онзи, другият свят, като че ли се оттегли някъде назад, очертанията му станаха неясни и скритата в него заплаха (ако изобщо имаше заплаха) — също смътна, неясна.
— Аз искам да знам — заяви Том Престън — какви са тия приказки, дето Джерълд ги разправя за цветята на баща ти.
— Да — подкрепи го Хиги Морис, — какво отношение имат те към цялата тази работа?
Хайъръм мълчеше и само злобно се хилеше.
— Господа — намеси се адбокатът Никълс, — не е това начинът да се пристъпи към въпроса. Нека бъдем справедливи. Да оставим въпросите за по-късно, а сега Брад да ни разкаже каквото знае.
— Каквото и да ни разкаже, все ще е повече от това, което знаем — рече Джо Евънс.
— Добре — отстъпи Хиги, — нека говори.
— Но най-напред аз искам да знам какво е това там на масата — обади се Хайъръм. — Може да е нещо опасно. Представете си, че е бомба!
— Не знам какво е — отговорих аз. — Има някаква връзка с времето… може да го управлява. Наречете го, ако искате, апарат на времето. С една дума, това е някаква машина на времето.
Том Престън изсумтя, а Хайъръм пак се захили злобно.
През цялото това време до вратата тихо стоеше отец Фланъгън, единственият католически свещеник в града, а до него се беше изправил Сайлъс Мидълтън, пасторът от отсрещната църква. Сега старият свещеник се обади за пръв път — толкова тихо, че едва го чувахме: гласът му беше слаб като избледняващата светлина на лампата.
— Аз съм последният човек — рече той, — който ще твърди, че времето може да бъде управлявано или че цветята могат да имат нещо общо с това, което става. И двете напълно противоречат на всичките ми убеждения. Но за разлика от някои от вас, аз искам първо да чуя, а след това да изразя своето мнение.
— Ще се опитам да ви разкажа — казах аз. — Ще се опитам да ви разкажа всичко. Така, както се случи.
— Алф Питърсън те търси по телефона — каза Нанси. — Звъня десетина пъти.
— Остави ли някакъв номер да му се обадя?
— Да, записах го.
— Той може да почака — рече Хиги. — Чакаме с нетърпение твоя разказ.
— Май ще бъде най-добре да ни кажеш веднага — предложи бащата на Нанси. — Я да се преместим във всекидневната, там ще е по-хубаво.