Отидохме всички във всекидневната и насядахме.
— Хайде, приятелю — каза Хиги най-любезно, — изплюй камъчето най-после.
Почаках, докато всички млъкнаха, и казах:
— Ще трябва да започна от вчера сутринта, когато се върнах вкъщи, след като колата ми се разби и намерих Тъпър Тайлър да се люлее в градината ми.
Хиги подскочи.
— Ти си луд! — извика той. — Тъпър изчезна преди десет години!
Хайъръм също скочи от мястото си.
— Аз ти казах, че Том е говорил с Тъпър, а ти значи си се подигравал с мен! — изрева той.
— Излъгах те — отговорих аз. — Трябваше да те излъжа. Още не знаех какво става, а ти ми беше опрял ножа в гърлото.
— Брад, ти следователно признаваш, че си излъгал? — попита преподобният Сайлъс Мидълтън.
— Разбира се, че признавам. Тази маймуна ме беше притиснала до стената…
— След като си излъгал веднъж, ти можеш лесно да излъжеш и втори път! — извика Том Престън. — как искаш сега да ти вярваме?
— Том — казах аз, — пет пари не давам дали ми вярваш, или не.
Те седнаха отново и се умълчаха. Знаех, че постъпих съвсем детински, но ми бяха дошли до гуша.
— Предлагам — каза отец Фланъгън — да започнем отначало и всеки от нас да положи геройско усилие да се сдържа.
— Да, аз също моля всички да си затворят устата — каза Хиги начумерено.
Огледах стаята — никой не произнесе дума. Джерълд Шърууд ми кимна мрачно.
Поех дълбоко дъх и рекох:
— Може би трябва да започна от още по-далече — от момента, когато Том Престън изпрати Ед Адлър да изключи телефона ми.
— Не си беше плащал телефона три месеца — изписка Престън. — Ти даже…
— Том! — сряза го адвокатът Никълс сърдито. Том намусено се облегна назад.
И аз започнах да разказвам всичко поред — за Грант Пияницата, за телефона, който намерих върху бюрото си, за това. Което ми довери Алф Питърсън, за това как отидох в бараката на Пияницата. Казах им всичко освен за Джерълд Шърууд и че именно той правеше телефоните. Чувствувах, че нямам право да им казват за това.
Попитах ги:
— Има ли въпроси?
— Има, много — отговори адвокатът Никълс, — но първо разкажи всичко до края. Някой да е против?
— Аз не съм — изсумтя Хиги Морис.
— Но аз съм. — каза злобно Престън. — Джерълд ни каза, че Нанси е говорила с Брад. Но не спомена как е направила това. Тя разбира се, е използувала един от ония телефони.
— По моя телефон — каза Шъруурд. — Имам един такъв от години.
— Никога досега не си споменавал подобно нещо, Джерълд — рече Хиги.
— Не съм се сетил — отвърна рязко Шъруурд.
— Струва ми се — каза Престън, — че тук много неща са ставали, а ние нищо не сме знаели за това.
— Ти си абсолютно прав — рече отец Фланъгън. — Но аз останах с впечатлението, че този млад човек едва започва разказа си.
И аз продължих. Стараех се да разказвам точно както беше и да предам и най-малките подробности.
Най-после, когато свърших, никой не помръдна — може би те бяха зашеметени, потресени, може би не вярваха на всичко, но за една малка част поне вярваха, че е истина.
Отец Фланъгън неловко се размърда.
— Ей, момче — попита той, — сигурен ли си, че това не халюцинация?
— Аз донесох със себе си машината на времето. Това поне не е халюцинация.
— Да, не можем да отречем, че тук стават някои странни неща — рече Никълс. — Това, което ни разказа Брад, не е по-странно от преградата около Милвил.
— Никой не може да управлява времето! — изкрещя Престън. — Времето, това е… то е…
— Точно това е, че никой нищо не знае за времето — каза Шърууд. — И колко още неща има в света, за които нищо не знаем! Например гравитацията. На света няма нито един човек, нито един, който да знае какво е гравитацията.
— Аз не вярвам нито дума от цялата тази история — отсече Хайъръм. — Той просто се е скрил някъде…
— Ние претърсихме целия град — обади се Джо Евънс. — Не остана дупка, където би могъл да се скрие.
— Всъщност — каза отец Фланъгън — няма никакво значение дали вярваме на това, което чухме, или не. Важното е дали тези, които идват от Вашингтон, ще повярват.
Хиги се поизправи на стола си и се обърна към Шърууд:
— Значи казваш, че Гибс щял да дойде с някаква голяма клечка.
— Да, човек от Външното министерство.
— Какво по-точно каза Гибс?
— Каза, че тръгва веднага. Разговорът му с Брад щял да бъде само предварителен, после трябвало да се върне и да направи подробен доклад. Каза, че въпросът може да се окаже не само от национално значение, а и от международно. Можело да се наложи Вашингтон да се съветва с правителствата на другите страни. Той искаше да научи нещо повече, но аз само казах, че един човек от нашия град настоява да даде изключително важни сведения.