Прекъсна го тиктакане — гръмко, зловещо, то се разнесе из цялата къща, сякаш отмерваше стъпките на съдбата. Още щом го чух, в главата ми проблесна, че всъщност то беше започнало отдавна, но съвсем тихо, едва доловимо и учудено се питах какво ли е това.
А сега с всеки удар то ставаше по-силно и по-остро и докато слушахме вцепенени от ужас, то прерасна в ръмжене, после в рев.
Всички наскачахме ужасени и през отворената врата видях, че стените на кухнята святкат, като че ли някой непрекъснато пускаше и спираше ослепителни прожектори, заливаше стаята с пулсираща светлина, изгасваше я, след това отново я запалваше.
— Знаех си аз! — изрева Хайъръм и се втурна към кухнята. — Още щом го видях, и разбрах, че е опасно!
Аз се хвърлих след него и извиках:
— Пази се! Не го докосвай!
Беше машината на времето. Издигнала се над масата, тя плуваше във въздуха, а в нея равномерно пулсираше огромна енергия и раздираше въздуха с мощен рев. Под нея, на масата, се търкаляше измачканото ми сако. Сграбчих Хайъръм за ръката и се опитах да го издърпам назад, но той се изтръгна от мен и вече изтегляше пистолета от кобура си.
Кълбото проблесна ослепително и се издигна към тавана.
— Не! — извиках аз, защото се страхувах, че ако то се удари в тавана, крехките лещи ще се натрошат на парчета.
Но то удари тавана и не се счупи. Без да намали дори за секунда скоростта си, проби целия таван. Така си и останах, зяпнал идеално кръглата дупка.
Зад себе си чух тропот на стъпки и трясък на врата и когато се обърнах, видях, че в стаята няма никого освен Нанси, която стоеше до камината.
— Бързо! — извиках аз и ние се затичахме към верандата. Всички се бяха събрали навън между верандата и живия плет и зяпаха към небето, в което една светлинка мигаше и стремително се издигаше.
Хвърлих поглед към покрива — машината го беше пробила, а по края на дупката стърчаха натрошени греди.
— Ето го! — каза Джерълд Шърууд до мене. — Бих искал да зная, какво е това чудо?
— Нямам представа — отговорих аз. — Те нарочно ми го подхвърлиха. Измамиха ме като последен глупак.
Бях потресен, задъхвах се от злоба и срам. Те ме бяха използували по най-елементарен начин. Прилъгаха ме да донеса на Земята нещо, което те самите не можеха да пренесат.
И нямаше никаква възможност да разберем с каква цел направиха това, въпреки че за мой най-голям ужас сигурно в скоро време щеше да ни стане ясно.
Хайъръм се обърна към мен побеснял.
— Е, какво, постигна ли си своето? — изсъска той. — И не се преструвай, че не си искал да го правиш и не си знаел какво е! Които и да са ония там, ти отлично си се погодил с тях!
Аз мълчах. Нямаше какво да му отговоря.
Хайъръм пристъпи по-близо.
— Стига! — изкрещя Хиги. — Да не си посмял да го пипнеш.
— Трябва да изтръгнем от него истината! — дереше се Хайъръм. — Ако разберем какво става, може би ще успеем да…
— Престани, чуваш ли какво ти казвам! — повтори Хиги.
— До гуша ми дойдеот теб! — казах аз на Хайъръм. — До гуша ми дойде от всички вас! Вървете по дяволите! Само че преди това искам да ми върнете телефона, и то незабавно!
— Мръсник! — изрева Хайъръм и направи още една крачка към мен.
Хиги скочи и го ритна в крака.
— Аз казах ли ти да престанеш, дяволите да те вземат! — изкрещя той побеснял.
Хайъръм заподскача на един крак и почна да разтрива пострадалото място на другия.
— Кмете — възнегодува той, — това на нищо не прилича!
— Иди и му донеси телефона — каза Том Престън. — Нека го държи при себе си, та да може да докладва каква хубава работа им е свършил.
Идеше ми да смажа от бой и тримата, особено Хайъръм и Том Престън. Но за жалост не можех. Хайъръм ме беше тупал толкова често, когато бяхме малки. че още му се боях.
Хиги хвана Хайъръм и го повлече към портата. Хайъръм леко oнакуцваше. Том Престън им подържа вратата, докато минат, и след това тримата гордо закрачиха по улицата, без да се оглеждат назад.
Чак сега забелязах, че и останалите не бяха на двора. Всички с изключение на отец Фланъгън, Джерълд Шърууд и Нанси, застанала на верандата, си бяха отишли. Свещеникът стоеше малко настрана и когато погледите ни се срещнаха, виновно разпери ръце.
— Не ги упреквай, че си отидоха — каза той. — Те са разтревожени, объркани. Затова побързаха да се приберат.
— А вие? — попитах аз. — Не сте ли разтревожен?
— Не, никак — отговори той. — Е, малко съм неспокоен… На теб мога да кажа — всичко това ми прилича на ерес.
— А може би ще кажете и че вземате за истина моя разказ — подхвърлих аз язвително.
— В мен се събудиха известни съмнения, от които още не съм се отървал — рече той. — Но тази дупка на покрива ти е един изключително силен довод дори срещу най-упоритите скептици. А аз не обичам съвременния цинизъм, който, изглежда, сега е много на мода. Мисля, че в нашия свят има достатъчно място и за малко мистика.