Можех да му кажа, че това не е никаква мистика, че другият свят е също така реален и съществува, че там също светят звезди, слънце и луна, че аз ходих по неговата земя и пих от неговата вода, дишах въздуха му и под ноктите ми още стои неговата пръст, защото бях ровил, за да изкопая човешки череп от склона под потока.
— Те ще се върнат — продължи отец Фланъгън. — Но им трябва малко време, за да смелят това, което чуха и видяха, не е лесно да се преглътне наведнъж. Те ще се върнат, аз също смятам да се върна, обаче сега отивам да се приготвя за служба.
Банда хлапета мина по улицата. Те спряха на известно разстояние от къщата ми и започнаха да сочат към покрива. Въртяха се, блъскаха се възбудено и крещяха.
Краят на слънчевия диск се подаде над хоризонта и дърветата пламнаха в ярката си лятна зеленина.
Аз кимнах към децата.
— Мълвата е плъзнала вече — казах — и след половин час целият град ще се изсипе на улицата и ще зяпа покрива.
17.
Тълпата на улицата растеше.
Никой нищо на правеше. Те просто стояха, кротко зяпаха дупката на покрива и тихо разговаряха помежду си — никакъв шум, само приглушен говор, сякаш знаеха, че скоро ще се случи нещо, и търпеливо чакаха този момент.
Шърууд сновеше от единия ъгъл на стаята до другия.
— Гибс вече трябваше да се обади — каза той. — Защо ли се бави? Трябва вече да е пристигнал.
— Може нещо да го е задържало — отвърна Нанси. — Може да е закъснял самолетът. Или пък пътят да е задръстен.
Стоях на прозореца и гледах навалицата. Почти всички лица ми бяха познати. Това бяха мои приятели, съседи и познати и стига да поискаха, можеха да минат по пътечката, да почукат на вратата и да влязат при мен. Но вместо това те стояха отвън, гледаха и чакаха. Хрумна ми нелепото сравнение, че къщата е клетка, а аз — затворено в нея животно от далечна планета.
Само преди едно денонощие бях също като тях жител на Милвил, човек, живял и израсъл с тези, които в този миг любопитно наблюдавах от улицата. Но сега в техните очи аз бях някакво чудовища, а за някои може би и нещо по-страшно: злобната сянка, която заплашва ако не живота им, то поне благополучието и душевното им спокойствие.
Милвил никога няма да бъде отново предишният град… а кой знае, сигурно и целият свят няма да е повече същият. Защото дори ако сега преградата се вдигне и Цветята си отидат от нашата планета, ние няма да се върнем пак към стария утъпкан път, към успокоителната вяра, че единствената съществуваща форма на живот е тази, която познаваме, и че нашият начин на мислене и познание е единственият прав и широк път към истината.
Едно време на Земята са живеели великани людоеди, но ние сме ги прогонили. Талъсъмите, дяволите, вампирите и всичките им останали роднини също си отидоха от нашия живот: те можеха да живеят само по мъгливите брегове на невежеството, в страната на суеверието. Сега отново щяхме да познаем невежеството (но този път различно от предишното), а също и суеверието, защото суеверието се ражда от липсата на знание. Сега, когато новият свят ни намекна за своето съществуване, дори ако обитателите му решат да не ни се натрапват или ако ние намерим начин да ги спрем, вампирите, привиденията и таласъмите отново ще се върнат при нас. Вечер край камините ще се разказва преданието за чуждия свят и отчаяно, пряко сили ние ще се мъчим да надвием ужаса от непознатата безкрайна далечина и това ще породи ужас, много по-голям от всичко, което крият чуждите светове. И както в стари времена, отново ще започнем да се страхуваме от тъмнината зад светлия кръг на нашите огньове.
Тълпата на улицата растеше; прииждаха все нови и нови хора. Ето и чичо Андрюс почуква с бастуна си по тротоара, и баба Джоунс с неповторимото си боне, кацнало на главата й, и Чарлс Хътън, собственикът на „Веселата бърлога“. Бил Донъвън, боклукчията, беше в първите редици, но не видях жена му и се почудих дали Мърт и Джейк са успели да приберат децата им. А Гейб Томъс, шофьорът на камиона, първият човек след мен, който се натъкна на преградата, разговаряше с хората, като че ли цял живот бе живял в Милвил и познава всички от пелени.
Някой прошумоля край мен — Нанси. Изглежда, се беше приближила, без да я забележа, и сега наблюдаваше улицата заедно с мен.
— Погледни ги само — казах аз. — За тях това е цял празник. Наредили са се, като че ли ще има парад.
— Те са просто обикновени хора — отговори Нанси. — Не бива да очакваш от тях много. Но ми се струва, че искаш прекалено много от тях — едва ли не веднага и напълно да повярват на всяка дума от фантастичния ти разказ.