— Все така съжалявам.
— Да. Знам. Заради това съм тук.
— О?
Той прекара ръка през разрешената си коса и се озърна, сякаш за да провери дали сме сами.
— В момента имаш ли време… да поговорим?
— Мога да изляза да се поразходя — отвърнах.
Рекс видимо се отпусна.
— Чудесно. Просто… Добре, можеш да кажеш не, но не съм в състояние да говоря с никого на тема Ерин… Имам нужда да поговоря с някого. Ти си единственият човек сред познатите ми, който ще ме разбере.
Истината беше, че бях преодоляла раздялата си с Том. Да, още ми липсваше приятелят ми. Липсваше ми това колко добре го познавах и да имам в живота си човек, който познаваше мен също толкова добре. Но сърцето ми страдаше заради друг. И заради съвсем различна ситуация.
Да… Все така можех да проявя съчувствие към Рекс. Възможно бе да се отвлека от мислите си за моята болка, ако поне за кратко говорех за нечие друго страдание.
И, разбира се… Никога не бих могла да откажа на някой наранен.
Уведомих Мона къде отивам и изведох Рекс на дъсчената еспланада. Стигнахме до плажа в мълчание, събухме си обувките и позволихме на стъпалата ни да потънат в пясъка. Сезонът беше в разгара си и плажът беше пълен с хора дори след залез. И все пак успяхме да намерим известно усамотение, като поехме по брега.
— Е, за какво искаш да говорим? — подех.
— Чувствам се малко странно сега, като вече съм тук. Имам предвид, че ние двамата едва се познаваме, а това е нещо доста лично.
— Наясно съм, че това може да не означава нищо за теб, но вярвай, като казвам, че можеш да ми имаш доверие. Като трезор съм.
— Том твърдеше същото — Рекс потрепна при споменаването на името му. — Имаше лирични отклонения във връзка с теб, за това колко много ти вярва, колко лоялна си. Струва ми с, че бях по-шокиран, задето той изневерява на теб, отколкото заради Ерин.
Може би все пак не бях преодоляла напълно предателството от страна на Том, защото не ми беше особено лесно да чуя думите на Рекс.
— Предполагам, че е забравил за всичко това, когато пред него се е полюшнал двайсет и три годишният бюст на Ерин.
Мигом съжалих за язвителността си, защото Рекс пребледня.
Стиснах ръката му и се извиних.
— Доста съм несъобразителна.
Той ми се усмихна немощно.
— Том ми е казвал и това.
— Том доста е приказвал, а?
— Да. Все хубави неща. Съжалявам, задето ти изневери, Бейли.
— Аз съжалявам, задето Ерин изневери на теб.
Подритна купчинка пясък, вгледан унило в стъпалата си и ми заприлича на тъжно и самотно малко момче. Сърцето ми се късаше заради него.
— Рекс?
— Аз… Чувствам се ядосан през цялото време — призна. — Не защото… Аз… — Пое голяма глътка въздух и издиша. Посъвзе се и продължи да говори така тихо, че ми се наложи да се приведа, за да чувам. — Споделих с Ерин неща за живота ми, за семейството ми, които не съм казвал на никого. Реших да й се доверя. Тя беше първата жена, на която се доверих.
— И тя те предаде.
Очите ни се срещнаха.
— Да — отрони.
— Толкова съжалявам, Рекс.
— Аз също. Защото сега… Уплашен съм неописуемо, че всичко, което бях превъзмогнал, всичките ми проклети проблеми с доверието… — изсмя се глухо. — Не мога да повярвам, че ти казвам всичко това.
— Казваш ми го, защото имаш нужда да поговориш с някого.
Спря и устреми поглед към водата.
— Не искам да се превърна в огорчен от всичко човек, който си няма нищо и никого, защото не може да се накара да им вярва. — Почувствах се някак запленена от печалния взор на Рекс. — Не съм такъв човек, Бейли. Аз… Животът се опита да ме направи такъв, но дълбоко в мен това не е в природата ми. Усещам обаче как се случва… и просто искам да спра това, преди да е късно.
Бях впечатлена от откровеността му и трогната, задето споделяше с мен, въпреки че го правеше поради липса на друг избор. Обвих утешително пръсти около китката му.
— Говориш с мен. И може още да ти се струва невероятно, но ще научиш, че можеш да ми вярваш. По света има хора, които заслужават доверието ти.
Той покри дланта ми с другата си ръка и затвори очи. Остана така за известно време и аз му позволих, като се насладих на заобикалящия ни покой, макар и до нас да долитаха смеха и разговорите от другите хора на плажа.
Най-накрая Рекс отвори очи и ме дари с лека усмивка на изумление.
Не можех да се спра и аз също се усмихнах в отговор.
— Какво?
Той поклати невярващо глава.
— Това е първият път от позвъняването ти насам, когато намирам капчица покой. — Побутна ме закачливо с рамо. — Ти постави финал на тази глава от живота ми. Хаос и покой.