— Разкарай се от пътя ми — изсъска Ванеса към моята управителка. Тикна тежко гримираното си лице в това на Ейдън, а гърдите й за малко да изскочат от впитата до крайност рокля с дълбоко деколте и дължина до средата на прасеца, в която беше облечена.
Червените обувки на висок ток я извисяваха на няколко сантиметра над Ейдън и аз се почувствах хипнотизирана от безвкусните кристални закопчалки на каишките, обхващащи тънките й глезени.
По красивия ми дървен под около нея бяха разпръснати три куфара и три пътни чанти „Луи Вюитон".
Мили боже.
— Ванеса?
Тя се завъртя при прозвучаването на гласа ми, а изсветлената й с руси кичури червена коса се разлюля около раменете, съвсем права и копринена, в пълен контраст с моите тъмночервени къдрици. Сега вече лицето й беше перманентно нацупено. Носът й си беше все същият и, разбира се, очите. Очите й бяха онова, което издаваше роднинската връзка. И двете имахме очите на майка ни. Светлозелени и извити в ъгълчетата.
Липсваше ми как изглеждаше някога малката ми сестра. Разликата във външността й като че само подсилваше идеята, че тази Ванеса не е онази от детството ми.
— Къде беше? — тросна се сестра ми и опря ръцете си с идеален маникюр на свръхтънкия си кръст.
Намръщих се не само заради начина, по който ме поздравяваше след петгодишна раздяла, но и заради осъзнаването, че беше доста по-слаба отпреди.
— Ядеш ли нещо? Толкова си слаба.
— О, толкова си сладка. — Поперчи се за около част от секундата, преди отново да се тросне: — И така, къде беше? Наложи ми се да се разправям с тази мижитурка тук, която не ми позволява да се настаня.
— Нямаме свободни стаи, това е причината.
— Но аз съм ти сестра.
— Да, наясно съм с това. Въпреки че не съм те виждала и чувала от пет години. Защо си тук, Ванеса?
Тя повдигна тесните си кокалести рамене.
— Ужасно отегчена съм — заяви с престорен и странен британски акцент. — До гуша ми дойде да се скитам. — Ухили се. — Дойдох да управлявам хотела!
О. Не.
Дявол го взел.
Костваше ми неимоверни усилия да не тропна с крак и да не ревна: Друг път ще го управляваш.
Вместо това отправих успокоителен поглед към крайно разтревожената Ейдън, преди да насоча внимание обратно към сестра си.
— Много мило, Ви, но нямам нужда от помощ за управлението на хотела.
— Вече никой не ми казва Ви. И не питам дали се нуждаеш от помощ. Хотелът е и мой.
— Ти мразиш хотела.
Тя повдигна рамене.
— Бях прекалено сурова в преценката си. Пораствам, Бейли. Искам да поема някаква отговорност.
Скръстих ръце пред гърдите си.
— Добре. Какъв опит имаш?
— Моля?
— Какъв опит имаш като мениджър?
Тя направи физиономия.
— Бейли, уморена съм и нямам време за такива глупости. Долетях от Монте Карло, за да бъда тук.
— От мафията ли бягаш? От полицията?
— Какво? — произнесе пискливо.
— Няма логика да си тук.
— Не е нужно да има логика — пристъпи към мен. — Тук съм да опозная хотела си.
Поех рязко въздух заради нейната дързост. Това място никога не е било нейният хотел.
— Не съм те чувала от пет години! — повторих.
— Бях ангажирана.
— Искрено се надявам да е било с ръководството на бизнес, защото иначе няма да припариш до този.
— Тя има ли опит? — посочи към Ейдън. — Някак си се съмнявам. Виж я как е облечена. Наистина ли я оставяш да посреща гостите в този вид?
Ейдън присви очи към нея и мисля че беше готова да свали огромните обици от ушите си и да прикани Ванеса за един рунд по борба.
— Ейдън е моята управителка и е добра в работата си. Например наясно е колко неуместно е да вдигаш скандали насред рецепцията, където гостите могат да те чуят.
— Не вдигам скандали — Ванеса отново повдигна рамене. — Няма за какво да се разправяме. По закон това място принадлежи и на мен и ти ставаш дребнава, като не ми даваш възможност да го опозная.
— Не съм дребнава, а предпазлива. Не вярвам на мотивите ти, скъпа сестричке.
— Колко нелюбезно от твоя страна. — Вече звучеше отегчена.
— Добре. Отегчена съм — потвърди. — Заведи ме в някоя стая — посочи към куфарите си, все едно очакваше аз да ги пренеса.
— Нямам стая. Пълно е — повторих през стиснати зъби.
— Ами, тогава ще се наложи да отседна при теб.
Изхилих се.
И после загрях, че е сериозна.
— О, по дяволите, не — изтърсих, преди да успея да се спра.
Очите й станаха кръгли и се навлажниха, а долната й устна затрепери.
— Какво потресаващо посрещане. Знам, че вече отдавна не сме близки. — По бузата й се търкулна сълза. — Но очаквах поне прегръдка.