— Да! — завъртях се и го пернах игриво по гърдите. — Успях!
— Успя! Но все така печеля.
— Не ми пука — дарих Купър с триумфираща усмивка. — Уцелих проклетата кокошка.
— Да, така е.
— Отне ти само двайсет и девет години — поясни Кат.
— Кат Лоусън, наистина умееш да съсипваш купона — погледнах към Джоуи. — Искаш ли да пробваш?
Той поклати глава.
— Искам да се кача на влакчето.
— Хубаво — кривнах вежда към Вон. — Какво ще кажеш, Тримейн? Искаш ли да се повозиш, или се боиш?
Той ме изгледа раздразнено.
— Ти сериозно ли?
— Е, боиш ли се?
— Да вървим на влакчето. Води ни, Джоуи.
— Вие двамата сте същински деца — смъмри ни Джес и приближи към мен. — Би било забавно, само дето дори не забелязахте, че Рекс си тръгна.
Стомахът ми се преобърна, като осъзнах, че е права.
— Какво? Къде? Кога?
— Преди около минута, когато Вон реши да използва това — посочи към стрелбището — като място за натискане.
Налегна ме вина.
— Трябва да го настигна.
— Срещаш ли се с него?
— Не. Само приятели сме. Вече ти го казах. Просто…
— Всички знаем какво изпитва той към теб — заяви тя. — Знам, че те тласкам към Вон, но сега се чувствам гадно заради Рекс. Изглеждаше разстроен.
— Джес. Недей. И без друго се чувствам виновна. Трябва да тръгвам. Кажи на Джоуи, че съжалявам.
— Никой ли не иска да получи наградата? — поинтересува се Бен.
— Аз ще се погрижа — отсече Джес. — Върви.
Затичах през парка без нито дума повече и изскочих навън през главния портал. Именно тогава се натъкнах на проблем, защото Рекс можеше да е поел във всяка посока. Реших да тръгна обратно към Мейн Стрийт, откъдето бяхме дошли. За мое облекчение тъкмо завих в началото на улицата и го зърнах в тълпата напред. За щастие, той беше по-висок от средното и беше облечен в червена тениска с отпечатана на гърба обложката на музикален албум.
— Рекс! Почакай!
Но той не ме чу или предпочете да не ме чуе. Запроправях си път през навалицата, като се извинявах на онези, които блъсках неволно. Най-накрая го настигнах.
— Рекс! — Дръпнах го за ръката и го принудих да спре. — Къде отиваш?
Той се вгледа в мен, а в тъмните му очи личеше неописуема болка.
— Сериозно ли?
— Онова там — посочих зад гърба си, имайки предвид случката в парка, — не беше нищо. Само се провокираме един друг. Точно това правим.
— Ако го вярваш, значи отказваш да приемеш действителността.
— Рекс.
— Не — сряза ме. — Аз… През последните седмици се питах какво правя. Убеждавах сам себе си, че искам именно теб и ти си струваш чакането. Не казвам, че не е така, но според мен и двамата знаем, че ще чакам вечно.
— Не бих ти го причинила. Ако знаех какво исках, бих ти го казала.
— Знаеш какво искаш. Просто си достатъчно умна да осъзнаваш какъв загубеняк е той и как трябва да стоиш настрана от него.
— Рекс.
— Надявам се или у него да има нещо повече от самодоволната арогантност, на която току-що станах свидетел, или ако не е така, да ти дойде умът. Онова, което знам със сигурност, е, че неведнъж или два пъти днес всички други изчезнаха за вас двамата. Все едно ние не съществувахме. А аз стърча там като идиот и се мъча да измисля си как да те спечеля. Не мога да спечеля битката с него… — махна по посоката, от която бяхме дошли. — Искам да кажа, че той е като филмова звезда. Успял е, богат и така самоуверен, че ми идва да му избия предните зъби.
Това беше донякъде забавно и аз едва не се засмях.
Рекс го забеляза и макар и с неохота изпухтя развеселено.
— Съжалявам — не знаех какво друго да кажа.
— Недей. Беше откровена с мен от самото начало. Просто аз не те слушах.
Останахме смълчани за миг.
Най-накрая той въздъхна.
— Ще тръгвам.
— Не. Остани — посегнах към ръката му. — Наслади се на остатъка от фестивала заедно с мен.
— Не. Не мога. Ако остана, само ще се почувствам по-зле. Не мога да допусна още една жена да ми разбърква мозъка, независимо нарочно или не.
Разбирах го напълно и се мразех, задето го бях наранила, така че пуснах ръката му.
— Там някъде те чака прекрасна жена, Рекс.
— Някоя, която ще ме приеме с всичките ми недостатъци, както ти приемаш Вон.
— Не като мен и Вон. Жена, която се влюбва в теб и всъщност ти вярва. Защото и ти ще я обичаш. Никога няма да ти хрумне, че не е достатъчно добра.
Доловил издайническа нотка в тона ми, Рекс ме прегърна здраво. Усетих как ме целуна по върха на главата и за пореден път проклех глупавото си сърце.
— Ти заслужаваш нещо по-добро, Бейли Хартуел — прошепна.
— Чувствам се, все едно се сбогуваш — очите ми се напълниха със сълзи заради внезапния обрат на събитията.