— Разкарайте се — тихо нареди донът. Тихо, но отчетливо и властно, с поглед отправен към малката група на разбития прозорец. От градината отвън полъхна слаб ветрец. Зашумяха листа и цветчета и сякаш обявиха края на някаква песен. Никой не помръдна. Старият мъж вдигна ръката с пистолета и го насочи към мъжете зад мен. Забелязах, че ръката му леко трепери.
— Разкарайте се! — изрева с все сила и този път те изпълниха заповедта. Било по навик или инстинктивно, последният притвори прозореца, но вятърът се усили и го разтвори отново и почти незабавно. Нахлу нощен въздух с миризма на лека влага и пръст. Ферера задържа ръката с оръжието още малко насочена към еркера, после бавно я отпусна и то леко тупна на пода. Лявата ръка, застинала при влизането на неговите мъже, отново се раздвижи и продължи да гали главата на мъртвия син, монотонно и еднообразно, с налудничавата нагласа и движения на затворен в клетка звяр.
— Той ми е син — рече, загледан не в мен, а сякаш в миналото или в бъдещето, което никога няма да дойде. — Той ми е син, но нещо му има. Не е в ред, горкият. Болен е. Белята му е в главата, отвътре…
Нямаше какво да кажа. Мълчах.
— Защо сте дошли? — изведнъж попита той. — Всичко свърши. Синът ми е мъртъв.
— И мнозина други — също — отвърнах тихо. — Деца, много деца… Оли Уотс…
Старият примижа и потръпна. След малко поклати глава бавно и очите му се втренчиха в нещо невидимо.
— Онзи шибаняк Оли Уотс. Да не е бягал. Не биваше да се крие. Когато побягна, разбрахме всичко. Сони също разбра.
— Какво разбрахте?
Хрумна ми, че ако бях влязъл при него няколко минути по-късно, старият вероятно щеше да заповяда да ме убият или щеше да ме застреля собственоръчно. Но вместо това сега, изглежда, пожела да ме използва за слушател. Нещо като свидетел, пред който да оправдае действията си. Ще си признае греховете, ще се разтовари напълно — пред мен, чуждия, и това сигурно ще бъде последният път, когато ще говори за случилото се. Психология? Вероятно — при това типична за този вид хора.
— Ами, че е погледнал в колата. Не е трябвало да гледа там. Трябвало е просто да си замине.
— А какво е видял там? Какво е намерил в колата? Видеокасети ли? Или снимки?
Очите на стария дон се затвориха плътно, той стисна клепачи, веждите му се изкривиха от усилието, но явно не можа да скрие видяното или знанието за него от собственото си съзнание. През набръчканите ъгълчета на очите му се процедиха няколко сълзи и потекоха по бузите. Устните му се отвориха в безмълвни, беззвучни думи. НЕ. НЕ. ПО-ЛОШО. ОЩЕ ПО-ЛОШО.
След малко отвори очи и вече изглеждаше мъртъв отвътре.
— Касети със записи. И едно дете. Мъртво дете в багажника на колата. Моят Сони! Моето момче Сони… то убило едно дете…
Погледна ме в очите този път и сега лицето му се загърчи, готово да се разпадне, сякаш съзнанието му, мозъкът му не могат, не желаят да поберат чудовищността на извършеното. Същият този човек, който бе издавал заповеди за убийства и мъчения, сам бе убивал и измъчвал, сега разкриваше престъпленията на собствения си син и разбираше, че той — синът — е попаднал в мрака на Злото, мрак без измерения, черна дупка без светлина и въздух, където лежат деца с разкъсана плът — в самото сърце на Всяко Мъртво Нещо.
Ясно. За Сони е дошъл мигът, когато гледането не е било вече достатъчно, трябвало е да опита сам… видял е силата на тези хора, усетил е удоволствието, което те изпитват, когато бавно отнемат живота на невръстните, частица по частица… Трябвало е да опита сам.
— Наредих на Боби да ми го доведе, но той избяга и се скри. Веднага щом научи за Пили.
Лицето му се втвърди.
— Тогава заповядах на Боби да ги избие всичките. Всички останали. До един.
Лицето му почервеня от ярост. Изглежда, отново преживяваше разговора с Шиора, когато му е давал нарежданията си.
— Унищожи записите! Намери децата, открий къде са те и ги премести там, където никой никога няма да успее да ги намери! Ако щеш, изпрати ги на дъното на шибания океан. Искам да стане все едно нищо не се е случвало! И то наистина не се е случвало!
Изведнъж се усети къде се намира, какво наистина е било извършено, може би поне за малко, и ръката му отново погали главата на Сони.
— После се появихте вие. Бяхте тръгнали да търсите онова момиче и задавахте много въпроси наляво и надясно. А момичето пък откъде да знае? А може и да знае. Все пак реших да ви оставя да я търсите — за да се разкарате оттук. И от Сони.