Но Сони бе тръгнал след мен посредством наетите си убийци, които се бяха провалили. Техният пък провал бе накарал бащата да действа. Ако момичето оцелее и проговори пред съда, Сони отива на кино — с тази логика е бил изпратен вездесъщият Боби Шиора — да ликвидира Катърин Демитър.
— А Шиора защо уби Хайъмс?
— Какво?
— Шиора уби един адвокат в Хейвън, човек, който пък се опита да убие мен. Защо, питам?
За миг очите на Ферера се замъглиха, той посегна към пистолета на пода.
— Носите ли предавател?
Уморено поклатих глава и рязко разкопчах копчетата на ризата си, като открих гърди. Пистолетът на дона си остана на мястото.
— Разпознал го е от записите. Така е намерил и вас. Боби се движил с колата из града и изведнъж видял позната физиономия — отивала в обратната посока. Това бил човекът от записа, човекът, който…
Пак замълча и облиза устни, раздвижи езика в устата си, вероятно за да предизвика отделянето на слюнка и да може да говори.
— Трябваше всички следи да бъдат унищожени. Всички до една…
— Но не и мен?
— Може би и вас е трябвало да убие, щом ви е заварил там и е имал възможността. Без значение какво ще направят вашите приятели ченгетата.
— Трябвало е — рекох. — Защото вече няма да може. Умря.
Ферера примига няколко пъти.
— Вие ли го убихте?
— Аз.
— Боби е член на нашето семейство. Знаете ли какво означава това?
— А вие знаете ли какво направи синът ви?
Той замълча, отново го заляха мислите за чудовищността на извършеното от Сони. След малко заговори, като с мъка потискаше яростта си. Усетих, че времето ми с него изтича.
— Кой сте вие, че да съдите сина ми? — започна той и премина на „ти“. — Като си загубил детето си, мислиш, че имаш право да бъдеш светец обвинител, а? Покровител на убитите деца, а? Да ти го начукам! На тебе, да! Аз погребах двама синове и сега убих и третия — последния. Ти нямаш право да ме съдиш! Нито мен, нито сина ми!
Вдигна пистолета и го насочи в главата ми. Този път ръката му не трепереше.
— Всичко свърши! Край! — рече гневно.
— Не. Не е свършило! Кой друг също е записан на касетите, а?
Дон Ферера се опули. Споменаването на касетите му подейства като шамар.
— Една жена. Казах на Боби да я намери и също да я очисти.
— А той направи ли го?
— Нали е мъртъв?
— Лентите у вас ли са?
— Край на лентите! Изгорих ги.
Замълча и, изглежда, се осъзна. Припомни си къде се намира, сякаш гневът го отдалечаваше от реалността, от случилото се, от отговорността му за убитите, за сина му, за безкрайния списък от престъпления.
— Разкарай се! Изчезвай! Ако отново те видя, ти си мъртвец!
Този път излязох през предната врата и никой не ми се изпречи на пътя. Фордът бе изчезнал от портите, приведен мъж метеше стъклата. Все едно нищо не се бе случило.
ДВАДЕСЕТ И ДЕВЕТА ГЛАВА
След смъртта на Сюзън и Дженифър сутрините ми са почти едни и същи: събуждам се от чудатите си и объркани сънища с мигновеното усещане, че те са си тук, у дома, съпругата ми спи кротко до мен, а детето — в близката стая, заобиколено от любимите си кукли и други играчки. И за миг те наистина са при мен — всяка утрин, — и аз отново и отново изживявам смъртта им като тежка загуба, с всяко пробуждане, с всеки нов ден, с всяка нова мисъл. И затова изпитвам все една и съща смътна несигурност: дали съм човек, пробуден след нощен кошмар за смъртта на най-близките, или спящ, който се пробужда, за да потъне във вселената на скръбта; сънуващ проклятие и нещастие или излизащ от съня, за да ги преживее наново.
На всичкото отгоре ме мъчи неспирно болезнено съжаление, че никога не съм познавал Сюзън истински; поне не и до смъртта й; че съм обичал сянка и в живота, и в смъртта.
Те и двете са покойници: още една жена, още едно дете, принесени в жертва пред олтара на насилието и разрушението в нашия фалшив свят. Това обаче е непоносима мисъл.
В същото време болея и за една друга жена, и за едно друго дете — момче, които никога не съм познавал приживе, за които не зная почти нищо, а чрез тях страдам и за собствената си съпруга и дъщеря.
Портите на имението на Бартънови са отворени. Или някой е влязъл с намерението да си тръгне бързо, или пък вече си е тръгнал, без да ги затвори.
Спрях на застланата с чакъл алея. Други автомобили наоколо нямаше. Тръгнах към вратата. Вътре светеше — зърнах запалените лампи през прозорците над вратата. Позвъних веднъж, дваж, никой не ми отговори, никой не се показа. Тогава пристъпих към най-близкия прозорец и надникнах.