Съседът, бизнесмен с лаптоп, на когото бяха направили забележка да не използва компютъра, докато самолетът излита, ме изгледа изненадано, а след малко и в уплаха, когато зърна кръвта да изхвърча като фонтан от носа ми, да се разпръсква наоколо. Забелязах, че изпадна в паника и потърси копчето за повикване на стюардесата. Намери го и започна да го натиска като луд. В същия миг някой сякаш тласна главата ми назад, а нагоре бликна силна струя кръв, обля ме целия, заля предната седалка, а ръцете ми неистово се разтрепериха.
И в този миг на нечовешка болка, тъкмо когато очаквах главата ми да се пръсне, чух глас. Бе гласът на възрастна, чернокожа жена, който долиташе нейде от луизианските тресавища.
— Душко — рече ми гласът, — душко, той е тук.
После тя се отдръпна, а аз потънах в небитието.
И в този мрак те дойдоха при мен, съпругата и детето ми. Но не бяха сами; сега с тях имаше и трета фигура — женска. Тя стоеше малко по-назад, в непрогледната тъма; виждах я само като силует, като незрима сянка. Идваше от мокро и студено място и около нея се носеше тежка миризма на глина, на разлагаща се зеленина, на водорасли, на застояла, тъмнозелена, гъста вода, на гнилоч, на разложена плът и на разплут труп, обезобразен от отделящия се газ и декомпозицията. Показа ми се и мястото, където бе лежала; то бе малко и тясно, стените му неподатливи, рибите се удрят в тях, а тя търпеливо чака нещо. Какво ли? Този мирис остана в ноздрите ми и когато се пробудих, а друг един глас все още звучеше в главата ми, далечно, далечно; нейният глас:
помогни ми
кръвта нахлу в ушите ми
студено ми е помогни ми
и разбрах, че на всяка цена трябва да я открия.
помогни ми
Имай ми доверие.
помогни
Ще те намеря.
Трета част
А празнините в тялото ми са същи ад, толкова са огромни.
ТРИДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА
Огромното насекомо се удари в предното стъкло и то избумтя. Бе забележително едро водно конче, „ястребов комар“, както го наричат местните хора.
— Олеле, тази гадина беше колкото птица — подхвърли човекът на волана, млад федерален агент на име О’Нийл Брушар.
Навън температурата вероятно беше над тридесет градуса, но типичната луизианска влага затрудняваше дишането, сякаш градусите бяха много повече. Климатикът в колата духаше здраво и потта ми бе изсъхнала, но въпреки това ризата ми бе полепнала по тялото.
По стъклото останаха размазана кръв и крила. Брушар пусна чистачките, но резултатът не бе окуражителен. Кръвта ми напомни за случката в самолета предната нощ. Погледнах си ризата и отбелязах на ум, че не е изпрана добре. Главата и носът все още ме наболяваха.
Улрич бе седнал отпред до Брушар, мълчеше и съсредоточено поставяше нова пачка в зигзауера. Бе облечен в обичайния си евтин светлокафяв костюм с неизгладена вратовръзка. На задната седалка до мен се мъдреше измачкано тъмносиньото му шушляково яке с маркировка ФБР.
Бях му се обадил по сателитния телефон от самолета, но връзката бе лоша. От летището отново позвъних и оставих съобщение на телефонистката му с молба да ме потърси незабавно. После си бях наел кола и потеглил към Лафайет по магистрала I-10. Още не бях стигнал Батън Руж и телефонът иззвъня.
— Птицо, какво става? — бе гласът на Улрич. — Какво, по дяволите, правиш тук?
В гласа му звучеше тревога. Някъде отзад бучеше автомобилен двигател.
— Получи ли съобщението ми?
— Ами да. Слушай, ние вече сме на път. Някой си зърнал Флорънс извън къщата, по роклята й имало кръв, държала пистолет. Имаме среща с местните ченгета на изход 121. Там ни чакай.
— Улрич, може би ще е вече много късно…
— Просто ни чакай там. Няма нужда от сложни изпълнения, Птицо. Чаткаш ли? И аз съм заинтересован от бързи резултати. Пък и се тревожа и за Флорънс. Ясно?
Сега пред нас просветваха стоповете на две други коли — полицейски патрулни автомобили от шерифската служба на Сейнт Мартин. Зад нас вървеше стар буик с още двамина детективи, а неговите фарове осветяваха вътрешността на нашия шевролет — служебна кола на Улрич — и окървавеното му предно стъкло. Познавах един от детективите — казваше се Джон Чарлс Морфи, бяхме се виждали на кафе с Улрич в сладкарницата на Лафет на „Бърбън Стрийт“. Той много обичаше да слуша тамошния оркестър, с който пееше госпожица Лили Худ.