Но най-силно впечатление правеха очите му. Те блестяха цинично и весело, сякаш той се забавляваше от нещо, известно само нему си. Същевременно нищо не убягваше от погледа му, той шареше наляво-надясно, бързо, точно. Въпреки скандалния си външен вид бе прясно избръснат, ръцете му бяха фини и аристократични — забелязахме ги, когато извади найлонови ръкавици и внимателно ги нахлузи.
— Бррр, голям студ отвън, като в курвенска душа, а? — подметна ни той, приклекна до трупа и леко пъхна пръст под брадичката на Джени Орбах. — Студено като в смъртта.
Някой пристъпи до мен. Извърнах глава — бе Коул.
— Кой си ти, по дяволите? — попита Уолтър.
— А, аз съм от добрите — рече човекът. — От ФБР, независимо какво си мислите за тази достопочтена институция.
Извади от вътрешния джоб картата и я размаха под носовете ни. Спогледахме се.
— Специален агент Улрич, на вашите услуги.
Изправи се, изхлузи ръкавиците, после ги набута заедно с ръцете си в джобовете на палтото.
— Е, какво ви води тук в тази шибана нощ, агент Улрич? — попитах го аз. — Да не сте си загубили ключовете за федералната щабквартира?
— О, шегаджия… веселяци сте вие, нюйоркските ченгета — рече Улрич с нещо като полуусмивка. — Добре че има линейка, в случай че пукна от смях. От шегоубийци като вас.
После стана сериозен, извърна глава към трупа и попита:
— Познавате ли я?
— Знаем й само името — обади се един от другите полицаи в стаята.
Лично аз все още не го знаех. Бях установил само простия факт, че някога е била хубавица, но не и в мига на смъртта. Някой я бе бил по лицето и главата с коаксиален кабел, сетне го бе захвърлил до трупа. Розовият килим бе ален около главата й, стените бяха опръскани с кръв, кожените мебели — също.
— Това е мадамата на Томи Логън — рече Улрич.
— Босът на боклука ли? — попитах аз.
— Същият.
Томи Логън бе създал фирма, а после бе успял да сключи извънредно изгодни двугодишни договори с кметството за събиране на градския боклук. Малко по-късно бе пробил и в още един много доходен бизнес — миенето на прозорците на високите сгради и офисите. Играта бе от проста по-проста: неговите момчета ви мият прозорците, в противен случай въобще нямате прозорци за миене. А може да се окаже, че нямате и офис, дори и сграда. Такъв човек бе Томи, такива бяха и контактите му.
— Да не би вашите хора да се интересуват от свързан с Томи рекет? — попита Коул.
— Много хора се интересуват от Томи — неопределено отвърна Улрич. — Необичайно много, още повече, че сега и мадамата му лежи пречукана тук.
— Може би е предупреждение за нещо? — отново попитах аз.
— Може би — отвърна Улрич и сви рамене. — А може би го предупреждават да си смени вътрешното оформление, че това място мяза на къщата на Елвис.
Въпреки майтапа беше прав. Апартаментът на Джени Орбах бе обзаведен в стил ретро дори и от времето преди Елвис Пресли и модата на клош панталоните и брадичките. Не че на Джени й пукаше. Вече нямаше защо.
Така и не открихме кой е убиецът. Томи Логън бил естествено раздрусан, когато научил за смъртта на приятелката си и в поведението му не проличало нищо престорено. Дори забравил за факта, че съпругата му може да разбере за изневерите. Май че в резултат на кончината на Джени стана по-щедър към бизнеспартньорите си, но дори и така да е станало, не ще да е било за дълго. След една година намерихме убит самия Томи Логън, с прерязано гърло, захвърлен под моста Бордън в Куинс.
Но след тази случка с Улрич започнахме да се срещаме по-често. Пътищата ни се кръстосваха професионално отново и отново, дори на няколко пъти пихме заедно по чашка. Веднъж извади билети за бейзболен мач и после дойде с мен у дома на вечеря. За рождения ден подари на Дженифър огромен плюшен слон. Когато се напивах бързо, чашка след чашка, просто седеше на масата и мълчеше, без да ме съди, без да се намесва.
Спомням си го на третия рожден ден на Джени — бе нахлупил клоунска картонена шапка, понесъл огромна купа с черешов сладолед в ръка. Изглеждаше малко не на място, пък и леко смутен, в измачкания си костюм сред три-четиригодишни хлапета и усмихнати майки, загледани в тях с обожаващи очи. Същевременно чувствах, че е странно щастлив в подобна компания — играеше с децата, надуваше им балоните, правеше евтини фокуси с дребни монети. Имитираше домашните животни, тичаше из стаята със закрепен на носа си балон. Когато си тръгна онази вечер, в очите му зърнах дълбока тъга. Допуснах, че си спомня за рождените дни на своята дъщеря, когато тя е била център в живота му, преди развода.