Днес на федералните агенти вече не им се налага да висят на открито, под дъжд, сняг или вятър, включили слушалките за подслушване в нечия разпределителна кутия, пишещи трескаво в бележници. Техническата революция ги освободи от постоянната им борба с природата. Сега е достатъчно съдебно решение или просто подписано от съдия разрешение плюс един телефонен разговор със съответната телефонна компания и нужната връзка се прехвърля електронно към федералните компютри. Още по-лесно е, ако обектът се съгласи да съдейства. В сегашния случай на Брило и неговите хора дори не се налагаше да висят в обзаведен с техника камион и да се потят.
Извиних се и излязох за пет минути, докато Брило работеше по монтажа на съответната апаратура към хотелския телефон и моя клетъчен апарат. Казах, че отивам до кухнята, но излязох на двора и го пресякох. Едното куче ме погледна сънливо и едва се помръдна. Стигнах на улицата и се отправих към един магазин за хранителни стоки през две пресечки, където бях забелязал обществен телефон. Оттам позвъних на Ейнджъл. Нямаше го, но телефонният секретар бе включен. Оставих съобщение, в което обясних положението и предупредих да не се обажда на клетъчния ми телефон.
Редно е при подслушване федералните агенти да се изключват и да спират записа, когато разберат, че разговорът не касае престъпни дейности, намерения и други такива. Технически това става, като натиснат бутона „пауза“ и изключат слушалките. След това от време на време трябва да проверяват дали има промяна, при това тяхната апаратура автоматично регистрира всеки нов разговор и автоматично би изключила „пауза“-та. На практика само слабоумен човек може да разчита, че на подслушвана линия може да има дискретен разговор. Затова и реших, че е по-добре да се обадя на Ейнджъл и Луис. Само това ми оставаше — ФБР да запишат мой разговор с крадец и наемен убиец.
Купих четири кафета в съседния магазин и се върнах обратно. На вратата ме чакаше Брило, вече разтревожен.
— Ние можем да поръчаме кафе и оттук, господин Паркър — укорително ми рече той.
— Ама няма да има същия вкус — рекох помирително.
— Вижте, по-добре да свикнете с тази мисъл — настоя той и заключи вратата след мен.
Първото обаждане бе в 16,00 часа, след като часове наред бях гледал тъпи телевизионни програми и чел донесените стари списания. Брило скочи от леглото и щракна с пръсти към техниците. Единият вече поставяше слушалките. Той преброи до три, като махаше на ръка, сетне посочи телефона. Вдигнах слушалката.
— Чарли Паркър? — гласът бе женски.
— Да.
— Обажда се Рейчъл Улф.
Погледнах агентите, поклатих глава. Единият въздъхна. Закрих мембраната с ръка.
— Хей, изключете записа, моля — рекох настоятелно.
Чух изщракването на бутона. Бяха спрели магнетофона, Брило отново се излегна на прясно сменените ми чаршафи, подпря глава с ръце на тила и затвори очи.
Рейчъл изглежда усети, че нещо става при мен.
— Можете ли да говорите?
— Имам гости. Може ли да ви се обадя по-късно?
Тя ми продиктува домашния си телефон и добави, че ще отсъства до 19,30 часа, после ще си бъде в къщи. Благодарих и затворих.
— Приятелка, а? — попита Брило.
— Моята лекарка — отвърнах. — Лекува ме от една особена болест: синдром, наречен нисък праг на търпимост. Надява се, че през следващите няколко години ще мога да понасям ненужното любопитство.
Брило изпухтя, но си остана легнал, със затворени очи.
Телефонът иззвъня за втори път в шест часа. Бяхме затворили прозореца поради ужасната влага и шумотевицата на тълпите туристи. Въздухът в стаята бе възкисел. Този път и съмнение не можеше да има кой се обажда.
— Добре дошъл в Ню Орлиънс, Птицо — рече синтезираният глас. Бе плътен, силен и сякаш потрепваше, сгъстяваше се и се разреждаше като плътна мъгла.
Замълчах за миг, кимнах на федералните агенти. Брило вече се обаждаше на пейджъра на Улрич. На компютърния екран до балкона заиграха образи — карти на улици, цели райони. Гласът на Пътника долиташе тъничко и от слушалките на техниците.
— Не разчитайте на приятелите си от ФБР — продължи гласът — този път вече с висок, мелодичен тембър на момиче. — Агент Улрич там ли е?
Пак премълчах, забавих отговора. Броях секундите.
— Не се ебавай с мен, Птицо! — изпищя гласът. Вече бе детски. На глезено дете, на което са му забранили да излезе да си играе навън. Ругатнята го правеше още по-противен.