— Не се дърви толкова на Рос. Ако поиска, може да ти излее тон лайна на главата. А и на моята.
— Казах ти всичко, което зная за случая. Бени Лу може да знае повече, макар че се съмнявам.
— Вече говорихме с Бени Лу. Твърди, че не знае нищо. Нищо, разбираш ли ме? Той не чатка кой е президентът, а ти искаш нещо друго…
Коул въртеше химикалка в ръка.
— Нали го знаеш: „Хей, кво ста’а, тва си е бизнес, мама му…“ — имитираше доста добре бръщолевиците на Бени.
Усмихнах се, напрежението малко се разпръсна.
— Кога се върна?
— Преди една-две седмици.
— И какво правиш?
Какво можех да му отговоря: че бродя по улиците по местата, където сме ходили с Дженифър и Сюзън? Как да му кажа, че зяпам през прозореца на апартамента и мисля за убиеца — къде ли е той? Как да му обясня, че приех работата от Бени Лу, защото ме е шубе. Боя се, че ако не върша нещо, някоя вечер ще си тегля куршума.
— Нищо особено. Мисля да се срещна с някои от старите информатори. Може да са узнали нещо ново.
— Няма нищо ново, поне при нас. Ти да не си научил нещо?
— Не.
— Мога ли да те помоля да зарежеш тези неща, а, Птицо?
— Не. Изплюй камъчето, Уолтър.
— В момента тук не е най-подходящото място за теб. Знаеш защо.
— Така ли? Наистина ли знам?
Коул ядно и със сила захвърли химикалката на масата. Тя се претърколи до края й и се задържа току преди да падне на пода. За миг помислих, че ще ме удари, но след секунди гневът изчезна от погледа му.
— Пак ще говорим.
— Добре. Няма ли да ми покажеш някои неща?
На бюрото виждах докладите от отдел „Балистика и огнестрелни оръжия“. Пет часа бяха съвсем кратко време да се направят проби, да се напише пълен доклад. Но, изглежда, агент Рос спешно получаваше всичко, което пожелаеше.
Посочих документите.
— Какво казват балистиците за куршума от тялото на убиеца?
— Не е твоя работа.
— Уолтър, видях как умря онзи тип. Стрелецът от колата гръмна и по мен — куршумът буквално мина през стената. Като през масло. Някой има особен вкус към тежки оръжия.
Коул мълчеше.
— Не може да се купи подобно пушкало и да не се разчуе — рекох. — Ако ми пуснеш нещичко… я следа, нишка, може и да открия нещо повече.
Коул помисли за миг и започна да рови в книжата на доклада.
— Двуграмови, картечни патрони, но калибърът е 5,7 милиметра.
Подсвирнах.
— Значи смален калибър — от пушечните. Наистина ли е стреляно с леко оръжие?
— Куршумът е пластмасов, но има метален кожух, при попадение не се деформира. Кофти работа. Проникне ли в човешко тяло, променя си центъра на тежестта, преобразува енергията си и излиза с много по-малка скорост.
— А куршумът, който проби стената?
— Според балистиците се е движил с начална скорост при излизане от цевта около 650 метра в секунда.
Подсвирнах. Изключително бърз куршум.
Деветмилиметровият „Браунинг“ изстрелва осемграмови патрони със скорост 350 метра в секунда.
— Също така предполагат, че това нещо ще мине през бронирана жилетка „Кевлар“ като през оризова хартия. Ако е изстреляно от двеста метра, ще пробие и дебела стена.
Дори „Магнум“, 44 калибър, може да пробие бронирания кевлар само от много близко разстояние.
— Но удари ли мека цел…
— Спира те на място и… зная.
— Американско производство ли е?
— Не е. Според оръжейните експерти е европейско — белгийско. Нарича се „Five-seveN“ — с голямо F и голямо N — по името на производителя — F.N. Herstal за антитерористични действия и операции за освобождаване на заложници. Но за пръв път се появява в ръце на хора извън национални служби за сигурност.
— Свързахте ли се с производителя?
— Ще опитаме, но май ще изгубим следата при прекупвачи, посредници и прочие.
Изправих се.
— Ще поразпитам тук-там.
Коул вдигна химикалката и заканително размаха пръст като недоволен учител, който се кара на най-големия тарикат в класа.
— Рос все още ти е много навит.
Извадих писалка, взех листче от бюрото, написах номера на клетъчния си телефон.
— Винаги е включен. Мога ли да си вървя?
— При едно условие.
— Казвай.
— Довечера искам да дойдеш у нас.
— Съжалявам, Уолтър, но вече не съм по светските посещения.
Той, изглежда, се засегна.
— Не бъди такъв задник. Не говорим за светско гости. Ела или ще оставя Рос да те опандизи до Деня на страшния съд. И няма да си мръдна пръста дори.