Помислих и за Рейчъл Улф, представих си я и тя застана пред очите ми с дългата, падаща по раменете коса, по напръскания с лунички бял врат…
ТРИДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА
Същата нощ сънувах амфитеатрална зала, скамейките и пътеките й бяха препълнени с възрастни мъже. Стените бяха облечени с дамаска, две огромни факли осветяваха правоъгълна маса в центъра със закръглени ръбове и подобни на кости крака. На нея лежеше Флорънс Агиляр, утробата й бе разтворена, отгоре й се бе надвесил брадат мъж в черна роба. Държеше скалпел с дръжка от слонова кост. Около врата и зад ушите й забелязах следи от врязано в плътта въже. Главата й бе изкривена гротескно.
Когато хирургът направи разрез, от матката й изпълзяха змиорки и тупнаха на пода; мъртвата отвори очи и от устата й излезе подобие на стенание. Лекарят напъха парцал в устата й, старците се взираха втренчено, някъде наоколо в мрака подрънкваха скелети. Той продължи да реже, а на пода около краката му вече имаше истинско езеро от змиорки; той бе потънал в тях до глезените. И тогава светлината изгасна в очите й.
В отдалечен край на залата седяха шест фигури, наполовина осветени, наполовина — в мрака. Не виждах чертите на лицата им, но знаех, че там са Сюзън и Дженифър, леля Мари и Те Жан. И още две други, чиито имена не знаех.
Събуди ме звънът на телефона в хотелската стая. През пердетата проникваше слаба светлина, часовникът показваше 08,35. Вдигнах слушалката.
— Паркър, ти ли си? Морфи. Вдигай си задника от леглото и се обличай. Чакам те след час в „Маркизата“!
Взех душ, облякох се и тръгнах към площада „Джаксън“. На улицата бяха само вярващите, забързани за сутрешната служба в катедралата. Пред нея илюзионист гълташе саби и плюеше огън, най-вече се опитваше да привлече забързаната за литургията тълпа; а под голям жълто-зелен чадър се бяха струпали чернокожите му асистентки, облечени като калугерки.
Заедно със Сюзън веднъж присъствахме на служба в храма под красиво изографисания покрив; представен бе Христос сред овчарите, а над олтара бе в цял ръст Кръстоносецът — крал Луи IX, суверен на Франция, току-що обявил началото на Седмия кръстоносен поход.
Храмът е престрояван на два пъти, все около оригиналната дървена черква, издигната през 1724 и изгоряла през 1788 година по време на пожара на Разпети петък, когато той унищожил още поне осемстотин сгради. В сегашния си вид катедралата е на не по-малко от сто и петдесет години, рисуваните й цветни стъкла са подарък от испанското правителство и прозорците с тях гледат към площада на името на Жан-Пол Дьо.
Не е ли странно, че помня такива подробности след толкова много години? Помня ги не толкова заради любопитните факти, колкото заради самата Сюзън. Това е отговорът. Помня ги, защото тя бе с мен, когато ги научих, стиснал ръката й в своята, помня болезнено ясно и прибраната й назад и завързана със синя панделка коса.
За мимолетен миг ми се стори, че застанал тук, в ушите ми отново звучат познатите думи, а тя седи полупритисната до мен, ръцете ни се допират, почти и устните, а парфюмът й ухае в ноздрите ми. Ако си затворя очите, сигурно ще я видя как върви по пътеката между скамейките, вдишва примесения с мирис на тамян и цветя въздух, минава под красивите прозорци, стъпва на осветената площ, после влиза в полусянката и пак отново — от светлината в мрака…
И не можах да се въздържа. Влязох в храма и отидох направо в задното крило, до статуята на херувима, който държи кръщелен купел и е стъпил върху образа на Злото. Клекнах до него и се помолих за душите на съпругата и дъщеря ми.
Морфи бе вече в „Маркизата“, сладкарница във френски стил на Шартр. Седеше в задното дворче. Главата му лъщеше, бе прясно избръсната. Носеше сив анцуг — долнище, спринтови маратонки „Найки“ и нещо като вълнено яке. Пред него се мъдреха чиния с кроасани и две кафета. Бе разрязал първата кифла на две и внимателно мажеше едната половинка с гроздово желе.
— Поръчах ти кафе. Вземи си и кроасан.