— Кафе ми стига, мерси. Ти, какво? Да нямаш свободен ден?
— А, не, току-що ми свърши дежурството — отвърна той и напъха намазаното парче в уста. То не влезе цялото, наложи се да го набутва с пръсти. Засмя се с издути бузи.
— У дома жена ми не ми дава да се тъпча с подобни вкусотии. Казва, че съм приличал на заведено на рожден ден лакомо дете.
Преглътна и се зае с втората половинка на кифлата.
— Ченгетата от Сейнт Мартин ги изключиха от картинката — рече той ухилен. — Освен, разбира се, да търсим улики като например окървавени дрехи под дърветата на местопрестъплението. Улрич и неговите момчета поеха разследването почти сто процента. За нас работа не остана, като изключим черната, естествено.
Знаех какво ще предприеме Улрич. Убийствата на леля Мари и Те Жан доказваха, че е налице сериен убиец. Всички факти, улики, подробности ще бъдат предадени на екипа за анализи на ФБР. Той е вечно затрупан с работа отдел, който трябва да подготвя подходите, методиките и техниките за разпит или преговори с взели заложници терористи, да дава съвети при поставени бомби, умишлени пожари и прочие, а в нашия случай да изготви най-важното: портрет на убиеца, наречен още профил. Отделът бе от тридесет и шест агенти, от тях само десетина работеха по профили, заровени до гушата в документация в комплекс офиси в Куонтико. Под земята — в бившето бомбоубежище на директора на школата.
Докато ФБР пресява улики и информация и се опитва да изгради образа на Пътника, полицията търси още физически следи от убиеца. Така бе и сега с къщата на леля Мари и терена около нея. Можех дори да си го представя: подредени в редици, ченгетата претърсват поляните, храстите, слънцето огрява приведените им гърбове, над тях се извисяват красивите зелени дървета. Черна, неблагодарна задача: краката често попадат в дупки, локви и кални участъци; облечените сутрин чисти, изгладени униформи вечер са мръсни и често се нуждаят от изпращане на химическо чистене, понякога са скъсани от остри клони или телени мрежи. Част от ченгетата пък ще трябва да прегледат заблатените участъци с жълто-зелената жабунясала и смрадлива вода около Ейчафалея, ще трябва да клечат около местата, където не се вижда дори и на тридесет сантиметра дълбочина, и да се потят здраво.
В къщата на Агилярови имаше ужасно много кръв. Пътника вероятно целият се е оплескал в кръв, докато е вършел гнусната си работа. Сигурно е носел гащеризон или нещо подобно, но би било много опасно да го запази. Значи или го е захвърлил в мочурищата, или го е заровил, може да го е изгорил. Предполагах, че го е унищожил по някакъв начин, но претърсването трябва да продължи. Я го намерят, я не, но са длъжни да го търсят.
— Виждаш ли, аз вече нямам много общо с цялата тази работа — казах на Морфи.
— Чух, чух — рече той и изяде още една кифла. После допи кафето. — Щом свършиш, ще потегляме.
Остави пари на масата и тръгнахме към вратата на дворчето. Недалеч бе оставил очукания буик, с който беше, когато отивахме при леля Мари. До волана бе залепил собственоръчно написана бележка „Полицай по време на дежурство!“. Независимо от това под чистачката му се мъдреше бележка за глоба за неправилно паркиране.
— Лайнари такива — изруга Морфи и захвърли бележката в съседната кофа за боклук. — Вече никой не уважава закона.
Потеглихме по Дезире, пресякохме неугледни улици и градски парцели; по осеяните с боклуци затревени терени седяха чернокожи младежи. По-нататък, на оградени с високи мрежи асфалтови площадки, техни събратя играеха баскетбол на игрища с единствен кош. Двуетажните сгради приличаха на казарми, имената на улиците бяха сякаш несполучливи опити за шега или направо подигравка: „Набожност“, „Изобилие“, „Човечност“. Спряхме до магазин за алкохолни напитки, барикадиран като същинска крепост. Навъртащите се наоколо младежи веднага си плюха на петите: те просто отдалеч подушваха миризмата на ченге. Дори и тук голото теме на Морфи бе, изглежда, добре познато.
— Ти знаеш ли туй-онуй за Ню Орлиънс? — попита ме изведнъж той.
— Тц — отвърнах.
Под якето му изпъкваше познатият ми до болка силует на пистолета. Дланите на ръцете му бяха покрити с мазоли: от щангите и гирите, дори и на пръстите имаше силно изразени мускули. Поместеше ли глава, по врата му като змии пробягваха сухожилия и мускули.
За разлика от повечето културисти, от Морфи се излъчваше откровена заплаха, предупреждение, че яката физика не е само фасада или упражнение за забавление. Знаех, че веднъж в един бар на „Монроу“ бе убил човек — сводник, който пък бе застрелял едно от своите момичета и мъжа, с който е била в хотелска стая в Лафайет. Сводникът — сто и двадесет килограмов креол с прякор Червената смърт (на френски, разбира се) — пробол Морфи в гърдите с парче от счупена бутилка и после се опитал да го удуши. Морфи му забил серия удари в лицето, но от тях креолът само примигал веднъж-дваж. Тогава Морфи го стиснал за врата с булдогска хватка и не го пуснал. Държал го така, докато, изглежда, в главата на креола нещо се спукало, може би кръвоносен съд, и онзи рухнал мъртъв още преди да дойдат линейките.