— Чаткаш ли какво ти казвам, Паркър? Някои хора печелят страшно много пари от такава дива беднотия, само да им падне. Така си е! Сумата ти далавераджии се претрепаха да купят земята или правата за строежите, други — да купуват жилища на безценица и да ги дават под наем, трети се набутаха в продажбите на алкохол и в комара.
— Като кой например?
— Като Джо Бонано. Неговите хора движат нещата тук вече десетина години, контролират разпространението на крек, смак и каква ли не друга дрога. Опитват се да се набутат и в другите видове бизнес. Сега се говори, че щели да откриват голям увеселителен център някъде между Лафайет и Батън Руж, може би ще построят и хотел. А може би просто ще разхвърлят малко тухли и хоросан тук-там и ще си го отчетат в данъчните документи като загуби. Пък ще поизперат и малко парици на този-онзи.
Огледа околните постройки.
— При това тук някъде е израснал и Джо Боунс — рече и въздъхна, сякаш не разбира защо някои хора така престъпно подценяват родното си място.
Запали двигателя, потегли и започна да ми разправя за Джо Боунс.
Салваторе Бонано, баща на Джо, имал бар в Айриш Чанъл. Непрекъснато бил в разпри с местните хора и банди, които смятали, че за италианец няма място на тяхна територия, където хората кръщават децата си на ирландски светци и уважават традициите и обичаите на старото отечество. В поведението на стария Салваторе, наричан Сал, нямало нищо героично или почтено. Той си бил просто прагматик и отлично разбирал, че в следвоенния Ню Орлиънс на кмета Морисън може да се спечелят много пари, ако, разбира се, човек е готов да поеме рискове и удари и да подкупи когото трябва.
Онзи бар бил първият. После Сал купил и построил още барове и клубове и създал цяла верига. Имал да изплаща дългове, а доходите от едно-единствено барче на територията на Айриш Чанъл едва ли биха стигнали за тази цел. Отначало спестявал здравата и си купил втори бар, този път в Шартр. И така малко по малко започнал да изгражда нещо като империя. Макар и мачка, тя била стабилна. В някои случаи било достатъчно да направи дребна, но изгодна сделка, за да купи някоя полуразрушена къща в други се налагало да „убеждава“ собствениците, че трябва да му продадат имуществото си. Когато и това не помагало, прилагат и други методи — в района на Ейчафалея тресавищата са предостатъчни да погълнат не един и два гряха. Постепенно си подбрал и хора за всичко — екип, който отговарял за различните задачи — да са доволни кметът и полицаите, различните отговорни лица от администрацията. Имал си и акули: да се оправят с онези от по-долните стъпала на хранителната верига, онези, които се опитват да си подобряват материалното състояние за негова сметка.
Сал Бонано се оженил за Мария Куфаро, жителка на Гретна, място, източно от Ню Орлиънс. Брат й бил един от първите му помощници. Тя му родила дъщеря, която починала от туберкулоза на седемгодишна възраст, и син, който пък бил убит във Виетнам. Самата тя починала на 58 години от рак на гърдата.
Истинската слабост на Сал обаче била жена на име Рошел Хайнс. Рошел била от онези, които наричат „охра“ — с негърска кръв, но почти с бяла кожа, получена от поколения и поколения смесване на черна с бяла и друга кръв. Цветът на лицето й бил като топено масло, както се изрази Морфи, макар че в кръщелното й свидетелство пишело „чернокожа, незаконно родена“. Висока, с дълга черна коса и бадемови очи, пухкави устни, широки и приканващи към целувки, тя имала фигура като на газела. Всеки се заглеждал по нея, носели се слухове, че е бивша проститутка, но дори и такъв да е бил случаят, то Сал Бонано бързо му сложил край, както и на всякакви подобни приказки.
Купил й къща в Гардън Дистрикт и след смъртта на Мария започнал да я води със себе си навсякъде, да я представя за своя съпруга. Това, изглежда, не се оказало много разумно. През петдесетте години Луизиана си бе истински център на расовата дискриминация, а сегрегацията във всяка област на живота — ежедневна реалност. Дори гигант на джаза като Луис Армстронг, роден и отрасъл в града, създал истинската връзка между възникналия на местна основа предимно импровизиран „жаз“ (от френското, „jaser“) и носталгичния джаз на биг бендовете от 50-те години, не е имал право да свири с белокожи музиканти, тъй като щатският закон забранявал смесени на расова основа състави да свирят в Ню Орлиънс.
И така, белите можели да си имат чернокожи любовници и да ходят при черни проститутки, но бял мъж, който представял чернокожа за своя съпруга, независимо, че кожата й била съвсем бяла, просто си търсел белята. А когато му родила син, Сал настоял Рошел да приеме името му, водел я на концерти на площада „Джаксън“, гордо бутал количката с бебето по зелената морава там и му говорел на висок глас.