Забеляза ме, докато сваляха ковчезите и ги отнасяха към къщата. Тялото на Мари носеха поне шестима. Изпъквах сред останалите, тъй като бях единственият бял човек там. Една от жените, вероятно дъщеря на леля Мари, мина покрай мен, подкрепена от две други жени, и ми хвърли хладен поглед. След като внесоха телата в дома му — висока, дървена постройка, Раймон Агиляр целуна малкото кръстче на врата си и бавно се запъти към мен.
— Зная кой сте — рече ми той.
Протегнах ръка към него, той се поколеба за секунда, после я пое в кратко, силно ръкостискане.
— Съжалявам — казах. — Съжалявам за всичко, което се случи.
Кимна ми.
— Да, зная.
Отдалечихме се от къщата, минахме покрай бялата ограда и застанахме току до пътя, загледани в сивата му, пуста лента. Отгоре прехвръкна чифт диви патици, птиците пикираха умело и заслизаха над водата под нас. Раймон ги гледаше с поглед, в който май разпознах известна завист. Завист, каквато всеки дълбоко скърбящ човек съвсем нормално изпитва към незасегнатите от неговата мъка околни същества.
— Някои от сестрите ми… те мислят, че вие сте довел онзи човек с вас. Смятат, че мястото ви не е тук.
— И вие ли сте на същото мнение?
Не ми отговори веднага. Отмести поглед, след малко рече:
— Тя чувстваше, че той идва. Сигурно затова е отпратила Флорънс на гости, да я отдалечи от опасността. Затова ви е и извикала. Чувстваше приближаването му и мисля, че е знаела кой е той. Дълбоко в себе си е знаела.
Гласът му се задави.
Отново хвана кръстчето, потри го между палеца и показалеца. Забелязах, че е имало богата и изящна резба, все още се виждаха фини спирали по централния ствол, но бе изтрито почти до пълна гладкост, сигурно от дългогодишното въртене между пръстите.
— Лично аз не ви обвинявам за случилото се с майка ми, брат ми и сестра ми. Мама… тя винаги правеше онова, което намираше за правилно. Искрено желаеше да намери момичето и да спре убиеца му. А Те Жан… — усмихна се тъжно. — Полицаите ми казаха, че бил намушкан три, може би четири пъти в гърба, а кокалчетата на ръцете му били разранени — бил се е с убиеца.
Раймон се изкашля, помълча и дълбоко въздъхна, отметнал глава назад като човек, тичал продължително и мъчително. Сетне попита:
— Той ви е отнел съпругата и детето, нали? — това бе колкото въпрос, толкова и съждение, но аз отговорих от любезност.
— Да, така е. И както казахте, леля Мари смяташе, че е убил и още едно момиче.
Изтри напиращите в ъгълчетата на очите сълзи.
— Да, аз съм го виждал.
Изведнъж настъпи гробовна тишина, сякаш природата затихна: птичките млъкнаха, утихна вятърът в дърветата, далечните вълни в брега се укротиха. И остана само гласът на Раймон Агиляр.
— Видели сте момичето ли?
— Да, нали ви казах. Беше до едно от мочурищата на Хъни Айлънд преди три дни. Вечерта преди да убият мама. И друг път съм го виждал. Съпругът на сестра ми… той там си залага капаните.
Изтърси това и сви рамене. Не вярвах на ушите си. Хъни Айлънд бе природен резерват.
— Вие суеверен човек ли сте, господин Паркър?
— Тръгвам за там — рекох аз. — Значи смятате, че е на Хъни Айлънд?
— Ами, вероятно. Мама казваше, че не знае точно къде е то, само ЗНАЕ, че е там някъде… Не съм сигурен откъде знаеше, господин Паркър. Аз така и не разбирам дарбите й и силата, която имаше. Ама после аз го видях — неясна фигура сред групичка кипарисови дървета, а по лицето му сянка — сякаш някой го е закрил с ръка… и веднага разбрах, че е то.
Наведе глава и с дясната обувка побутна заровено в пръстта камъче. Изтърколи го от дупката с върха на обувката и го отпрати към съседната морава. От малката яма излази множество мънички черни мравки — Раймон бе разкрил гнездото им.
— И други хора са го виждали — рибари, контрабандисти, дето тайно варят алкохол. Има там една колиба с казан… — загледа се в краката си. Мравките полазиха по подметката му. Внимателно повдигна крак и ги изтърси.
— Понякога ей така, като седим на чашка, бира пием, старите хора разказват какво са намирали, чували в блатата. Един от Ню Айбирия веднъж каза, че открил войници — десетина, двайсетина. Южняци били, сигурно са отивали на бой преди стотина години… на бой, пък са ги избили — прехапа устни, после ги облиза. — Аз войници не съм виждал, но онова момиче — на няколко пъти…