Хъни Айлънд се простира на територия от около седемдесет хиляди акра, обясни ми Раймон. Това е второто по големина мочурище в Луизиана — на дължина около 40 мили, на ширина — около осем. Било е част от залятата от река Пърл местност, всъщност нещо като естествена граница между Мисисипи и Луизиана. Обявено е за резерват преди доста години, затова е по-добре запазено, отколкото Флорида Евърглейдс, да речем. Властите не разрешили отводняване или дърводобив, нито пък построяване на язовири и дрениране, и дума да не става за строежи. На някои места дори не може да се мине и с плоскодънна лодка, на други — човешки крак никога не е стъпвал. Половината е държавна собственост, другата половина е дадена на Агенцията за природни резервати. Ако решите да скриете нечий труп, по-подходящо място едва ли ще си намерите.
Раймон ми обясни как да стигна до Хъни Айлънд, начерта ми възгруба карта на разкъсана кутийка „Марлборо“.
— Господин Паркър, зная, че сте добър човек и съжалявате за случилото се, но много ви моля… в бъдеще не идвайте тук. Много ще съм ви задължен…
Говореше кротко и тихо, но силата на думите му бе повече от осезаема.
— И може би е по-добре да не се появявате на погребението. Бъдете така любезен. Моето семейство… знаете, много време ще ни е нужно да преживеем загубата, нали разбирате?
Запали си последната цигара от разкъсаната кутия, кимна за сбогом и си тръгна. На верандата излезе жена със стоманеносива коса. Прегърна го през кръста, той положи огромната си ръка на раменете й и двамата влязоха в къщата. Рамката с мрежата против насекоми тихо се захлопна след тях.
Замислих се за Хъни Айлънд и тайните, които крие под зеленикавите си води. Качих се на колата и потеглих. Къщата на Раймон Агиляр остана зад мен, облаци прах се понесоха над шосето и съвсем я закриха.
Отивах към Ню Орлиънс, не знаех още, че блатата вече са на път да ни разкрият една или повече от тайните си. През следващите двадесет и четири часа Хъни Айлънд щеше да ни поднесе един труп, но не и този на момичето.
ТРИДЕСЕТ И ПЕТА ГЛАВА
На летището пристигнах рано. Разгледах книжарницата, внимавах да не се препъна в купчините наредени по земята евтини романчета.
Прекарах почти час в залата за пристигащи пътници. Накрая Рейчъл Улф се появи на вратата. Носеше тъмносини джинси, леки бели обувки и спортно горнище — поло на червени и бели ивици. Червеникавата й коса бе разпиляна свободно по раменете, грима си бе нанесла доста дискретно — почти не се забелязваше.
Единственият й багаж бе кафява кожена чанта, която носеше през рамо. Но това се оказа само първо впечатление. Зад нея вървяха Ейнджъл и Луис и мъкнеха останалата част от него. Луис бе в контешки, кремав и двуреден костюм със снежнобяла, отворена на врата риза. Ейнджъл, както винаги, бе с вехти джинси и маратонки „Рийбок“, зелена риза на карета, която не бе виждала ютия бог знае откога. Сигурно откакто бе излязла от производителя.
— Е, е, е! Каква приятна компания и всички налице! — издекламирах ухилен.
Ейнджъл вдигна дясната ръка, от която висяха доста книги, навързани заедно. Връхчетата на пръстите му бяха станали пурпурни.
— Носим половината нюйоркска обществена библиотека! — изпъшка той. — Завързали сме тези ценности с канапче. От училище не съм виждал вързани книги.
— Ти ходил ли си на училище? — пошегувах се аз.
Забелязах веднага, че Луис носи чанта с козметика и розов дамски чадър. Опитваше да се прави на разсеян и весел, но почти не се получаваше.
— Нищо не ми казвай, човече, нищо — предупреди ме той през стиснати зъби, когато забеляза, че се ухилих и понечих да отворя уста. — По-добре си трай.
Освен това двамата теглеха и количка с два куфара, две кожени пътни чанти и калъф с костюмите — най-вероятно на Луис.
— Колата е отвън — рекох и поведох Рейчъл към изхода. — Не знам дали ще побере всичкия багаж.
— Те дойдоха на летището — прошепна ми Рейчъл и после се изкикоти. — Бяха много любезни, учтиви.
Хвърли им поглед през рамо. Чух безпогрешно псувнята на Ейнджъл — бе се препънал в нещо.
Закарах ги в моя хотел, макар че Луис ужасно настоя да отидем във „Фермон“ на „Юнивърсити Плейс“. „Фермон“ е хотелът, където в Ню Орлиънс обикновено отсядат републиканците. Може би с това го привличаше, тъй като Луис е единственият черен републиканец — гей и престъпник, когото познавам.
— Джералд Форд е отсядал във „Фермон“ — извайка се той, след като зърна малкия апартамент — стая и половина, който предложиха на него и Ейнджъл.