— Може би и в тебе улавят нещо подобно.
— Не зная. Може би.
Пресякохме двора и спряхме да погалим кучетата. Нейната стая бе три врати надясно от моята. По средата бе апартаментът на Ейнджъл и Луис, и още една незаета стая. Тя отвори вратата и спря на прага. Усетих свежия въздух, който полъхна отвътре, чуваше се и пърпоренето на климатика.
— Все още не съм напълно сигурен защо си тук — рекох. Гърлото ми бе пресъхнало, част от мен желаеше тя въобще да не ми отговаря.
— И аз не съм сигурна — рече тя и се изправи на пръсти, за да ме целуне леко по устните. После се шмугна вътре и затвори вратата.
Отидох в стаята си, извадих от сака книга на сър Уолтър Роли и излязох. Разходих се навън и стигнах чак до „Наполеон“, влязох в бара и седнах под портрета на дребния ефрейтор. Не исках да лежа в хотела и да усещам присъствието на Рейчъл Улф, толкова близо, толкова достъпно и все пак недостъпно.
Почти до самия край ние със Сюзън бяхме абсолютно близки и изпитвахме взаимно удоволствие от интимността си. Когато моето пиене започна да си казва думата, тази интимност се разруши. Любехме се, но не по стария начин, не с предишното самоотдаване. Сега сякаш се въртяхме в кръг, всеки дебнеше другия, винаги задържаше нещо, неспокоен, недоверчив, несигурен дали партньорът е всеотдаен. Непрестанно ни дебнеше сянката на недоверието, и двамата готови всяка секунда да отскочат назад и да се затворят в себе си, в сигурността на черупката си.
Но аз я обичах. Обичах я много, силно, чак до смъртта й. И след нея. Когато Пътника ми я отне, той прекъсна физическата връзка помежду ни, но аз пак чувствах останките й, кървящи, пулсиращи, болезнено пресни.
Вероятно е така с всички загубили скъп човек хора. Да създадеш нова връзка, с потенциално нов любим или любима, означава да построиш нещо отново, не само нови отношения, но и самия себе си.
А мен непрестанно ме преследваше мисълта за жена ми и дъщеря ми. Усещах ги не само под формата на загуба или празнота в живота, а и като постоянно и невидимо присъствие. Като че ги зървах от време на време — нейде на границата на собственото си съществуване, когато нормалните възприятия отстъпват място на съня, когато той настъпва, а после си отива… Понякога се опитвах да си наложа веднъж и завинаги, че това са само фантомите на чувството ми за вина, сенки на угризенията, творения на психологическо неравновесие.
И все пак чух гласа на Сюзън — посредством леля Мари, а една нощ се събудих неочаквано в мрака, за да почувствам ръката й на челото си. Дали това бе спомен или бълнуване, делириум или илюзия? Но в празното ми легло ухаеше на нейния парфюм… И още нещо: аз ги виждах непрестанно — във всяка млада съпруга, във всяко момиченце. В смеха на млада жена усещах нотки от гласа на моята съпруга. В стъпките на нечие детенце долавях ехо от крачките на дъщеря ми.
Изпитвах нещо към Рейчъл Улф. Най-вероятно смесица от привличане, благодарност, желание. Исках да съм с нея, но само когато скъпите ми жена и дъщеря намерят покой и мир. Така поне си мислех.
ТРИДЕСЕТ И ШЕСТА ГЛАВА
Същата нощ убиха Дейвид Фонтено. Ченгетата намериха колата му — стар дженсън-интерсептър — по сигнал от местен ловец на път 190. Шосето заобикаля Хъни Айлънд и стига до бреговете на Пърл. Предните гуми били спукани, вратите — широко разтворени. Предното стъкло — разбито, цялата кола нашарена с дупки от деветмилиметрови куршуми.
Полицаите с патрулка от Сейнт Тамани открили нещо като следа — смачкана трева и храсти, начупени клони — водеща към стара траперска колиба, направена с изхвърлени от реката дъски и тенекиен покрив, целият обрасъл в мъх. Тя е току до заливчето, по чиито брегове растат евкалипти, а водата е зеленясала от водораслите, над които ехтят крясъците на дивите патици.
Колибата е отдавна изоставена. Обясниха ми, че на Хъни Айлънд вече малцина поставят капани. Повечето трапери са се изместили отвъд заблатените речни ръкави и предпочитат да ловят бобри, сърни и по-рядко — алигатори.
Ченгетата тръгнали по следата към колибата и скоро дочули идващи от нея шумове. Било нещо като грухтене, силно при това, сумтене, пуфкане и тряскане, боричкане и удари.
— Само е диво прасе — рекъл единият.
Местният ловец — банков чиновник, плещест, плешив мъжага, който им се обадил, свалил предпазителя на карабината си, марка „Ръгър“.