— Мамка му, това няма да свърши работа срещу диво прасе — предупредил го вторият полицай.
Облеченият в зелена тениска и почти ново ловджийско яке ловец почервенял. Става дума за карабина 77V с телескопичен снайпер, каквато в Мейн наричат „чифте за дребни гадинки“, тъй като е най-удобна за дребен дивеч. Все пак някои полицаи я използват заради снайпера, но тя при всички случаи не може да спре свирепо диво прасе с един изстрел, освен ако той не е професионално смъртоносен.
Тримата били стигнали на метър-два до колибата, когато прасето ги усетило. То изскочило от вратата, мъничките му, зли очички ги измерили кръвожадно, от устата му капело нещо червено. Нахвърлило се връз тях, а ловецът цопнал направо във водата, за да се спаси. Прасето забило копита току на водния ръб и както било притиснато от другите двама въоръжени мъже, се извъртяло и ги нападнало.
Проехтели гърмежи — един, два — и животното рухнало на земята. По-голямата част от главата му липсвала, отнесена от куршум; то се загърчило на земята, зарило с копита, сетне затихнало. Ченгето театрално издухало дима от дулото на своя колт анаконда, изхвърлило употребената гилза и сложило нов патрон — 44-и калибър, магнум.
— Боже мили — обадил се другият полицай, застанал вече на вратата на колибата с отпуснат към земята пистолет. — Прасето го е оръфало здравата, ама все пак се познава, че е Дейв Фонтено.
Дивият звяр обезобразил лицето на Фонтено и част от дясната му ръка, но дори това не можело да прикрие другото. Ченгетата пресъздали случилото се така: някой е изхвърлил Фонтено зверски от колата, гонил го е към колибата, сгащил го там и от упор стрелял в слабините, лактите, коленете и главата му.
— Боже мой! — на свой ред възкликнал първият полицай, като огледал сцената. — Какво ли ще стане, когато Лайънъл научи за тази работа, а?
За описаното горе научих по телефона от Морфи. С живописните подробности. Още малко добави местната телевизия Дъбъл Ю Ди Ес Ю, местен клон на Ен Би Си. На следващото утро седнахме да закусваме с Ейнджъл и Луис в „Мъдърс“ на „Пойдра“. Рейчъл отговори с измъчен, сънен глас, когато й се обадихме в стаята. Вероятно бе чела до късно. Оставихме я да спи; нека яде, когато стане.
Луис бе в ленен костюм в слонова кост и бяла тениска. Двамата с него си поръчахме бекон с домашни солени бисквити и каничка силно кафе. Ейнджъл пък — шунка с яйца и някаква овесена каша.
— Овесена каша ядат старчоците, Ейнджъл — поучително рече Луис. — Старчоците и хахавите.
Ейнджъл избърса следите от кашата по устните си и му се закани с пръст.
— Сутрин рано е малко безсловесен, вероятно защото бавно се разсънва — ухили се Луис, — но пък следобед няма никакво извинение.
Ейнджъл пак размаха пръст пред приятеля си, но си дояде кашата и с удоволствие се облиза.
— Значи смяташ, че Джо Боунс е нанесъл изпреварващ удар на Фонтено? — подхвърли той.
— Така изглежда — рекох аз. — Според Морфи е използвал Ремар, за да свърши тази работа. Изкарал го е от скривалището, после пак го е изпратил там. Едва ли би поверил подобна задача на другиго. Но пък не разбирам — какво ли е правил Дейвид Фонтено на Хъни Айлънд без охрана? Би трябвало да знае, че Боунс е винаги готов да ги нападне. Защо сам да му създава удобен случай?
— Вероятно някой от собствените му хора го е предал. Излъгал го е да отидат там под някакъв фалшив претекст и после го е изоставил, за да го довърши онзи убиец. Или се е обадил на Джо Боунс — рече Ейнджъл.
Звучеше логично. Ако някой бе завел Фонтено на Хъни Айлънд, то този някой би трябвало да бъде доверен човек. Имаше и друг аспект: може би на Фонтено му бе предложено нещо, което той е искал. Нещо, което да си заслужава риска да ходи в резервата по никое време нощем.
Нищо не казах на Луис и Ейнджъл, но ме човъркаше мисълта, че едновременно двама души: Раймон Агиляр, а и Дейвид Фонтено, бяха насочили вниманието ми към Хъни Айлънд. При това в течение на по-малко от ден. Съвпадение? Едва ли. Започвах да се тревожа. Помислих си, че трябва да говоря с Джо Боунс, а после и с Лайънъл Фонтено, живия брат. Как ли ще реагира на факта, че ще го обезпокоя по време на траур?
Все пак трябваше да помоля Луис и Ейнджъл за помощ. Оказа се, че те мислят точно като мен. При това бяха взели предварителни мерки.
Тъкмо се разговорихме и иззвъня клетъчният телефон. Беше рецепцията на хотела с информация, че „господин Луис“ го търси куриер с пратка и настоява да я предаде само срещу подпис. Взехме такси и се върнахме. Пред вратата бе паркиран голям черен камион.
— Куриерска фирма — неопределено каза Луис, но аз никъде по камиона не забелязах нито лого, нито фирмен знак, дори най-прост надпис.